Ушите ми още пищяха след дългия полет. На летището изобщо не се колебах в коя посока да тръгна. Дадох адреса на гробищния парк където преди два дни бяха погребали вуйчо Робърт. Слязох от таксито като в мъгла. Вървях по алеите като изгубена душа и сълзите мокреха лицето ми. Вярно е, че когато умира близък губим частица от себе си. Но той беше единствения ми близък, единствения, който винаги ме е разбирал и е бил до мене във всичките ми добри и лоши дни. Чувствах се предадена и изоставена. И донякъде ядосана на служебния тон, с който адвокатът на вуйчо ме извести за смъртта му. „ Катастрофа… Другият шофьор изгубил контрол и се забил в автомобила на вуйчо Робърт. И двамата са починали на място… Случило се е преди седем дни. Погребението минало добре…” Сякаш ми съобщаваше за промоция на нов козметичен продукт.
Ето го гроба. Спартанска плоча с надпис : „Животът е всичко, което съм искал, всичко, което съм получил и всичко, което съм дал”
Една от любимите фрази на вуйчо Бо. Така го наричах. ...