8.04.2024 г., 2:30 ч.

Петнадесет живота за Сеньорита 

  Проза » Разкази
470 6 8
12 мин за четене

 

 

 

         Ушите ми още пищяха след дългия полет. На летището изобщо не се колебах в коя посока да тръгна. Дадох адреса на гробищния парк където преди два дни бяха погребали вуйчо Робърт. Слязох от таксито като в мъгла. Вървях по алеите като изгубена душа и сълзите мокреха лицето ми. Вярно е, че когато умира близък губим частица от себе си. Но той беше единствения ми близък, единствения, който винаги ме е разбирал и е бил до мене във всичките ми добри и лоши дни. Чувствах се предадена и изоставена. И донякъде ядосана на служебния тон, с който адвокатът на вуйчо ме извести за смъртта му. „ Катастрофа… Другият шофьор изгубил контрол и се забил в автомобила на вуйчо Робърт. И двамата са починали на място… Случило се е преди седем дни. Погребението минало добре…” Сякаш ми съобщаваше за промоция на нов козметичен продукт.

 

         Ето го гроба. Спартанска плоча с надпис : „Животът е всичко, което съм искал, всичко, което съм получил и всичко, което съм дал”

Една от любимите фрази на вуйчо Бо. Така го наричах. А той ми казваше Лиса. За всички останали бях Мелиса или Мели…

За родителите си бях някакво допълнение към имиджа им на улегнала семейна двойка, но никога не съм била необходимост. Баща ми вечно някъде далече с поредния строителен обект, майка ми по салони за красота и благотворителни мероприятия.

Животът ми беше пълноценен и пъстър само при посещенията на Бо. Той се интересуваше от успеха ми в училище, от съучениците ми, от мечтите на скромното ми „аз”. Той ме въведе в просторния свят на книгите. Водеше ме на театър и опера, на конни надбягвания и планински преходи.

Родителите ми нямаха нищо против неговите грижи към мен, а за мен компанията му беше върха на изживяванията. Той беше човекът, който ми обясни причините за и последствията от менструационния  цикъл. Той ми даваше съвети относно отношенията с момчетата. Научи ме да карам кола и мотор, да се катеря по стръмни скалисти зъбери.

Неподражаемо умееше да се шегува както със себе си така и с околните.

 

      Беше доведен брат на майка ми от втория брак на баба с някакъв петролен магнат.

По тази линия след смъртта на родителите си наследи не малко авоари, но не позволи те да диктуват живота му. Остана си същият бохем с невъобразима страст към нещата които покачват адреналина.

Той спонсорира обучението ми по моден дизайн в Париж. Никога не ми е отказвал финансова помощ, но и аз не съм прекалявала с исканията. За разлика от собствения му син, който израсна доста разглезен и арогантен младеж. Причината, според вуйчо беше, че го оставил в ръцете на бившата си съпруга и тя произвела едно мекотело с високо самочувствие без никакво покритие.

 

      Вуйчо обичаше да обикаля света с различни превозни средства. Понякога вземаше и мен през някои от ваканциите ми. Имаше имоти в почти целия свят и навсякъде се чувстваше като у дома си. Бях щастлива чрез него да откривам красивото в различни кътчета от света и у хора с различна визия, вяра и умения.  

За мен бе върха на щастието когато той се прибираше в Бостън защото автоматично се прехвърлях да живея при него и любимите му същества - икономката Черита и персийската котка Сеньорита. Изобщо не ревнувах. Просто бях щастлива, че съм сред любимците.

 

Понякога Бо ходеше на някакви корпоративни съвети, но най-често работеше по телефона. И тогава единствено го чувах да спори и да ругае гневно.

 

     Телефонът ме откъсна от спомените. Звънеше Том О`Съливан – адвокатът на вуйчо. Покани ме да се отбия в кантората му в близките няколко дни. Уговорихме се за след два дни в дванайсет на обяд.

Хвърлих последен поглед към надписа на плочата, цветята върху гроба, въздъхнах и тръгнах. Сякаш в ушите ми прозвуча гласът на вуйчо: „Животът Лиса е онова тире между двете дати ограждащи началото и края на всеки човек. Дължината му е различна при всеки, но всеки сам решава как ще го изживее това тире – като роб, като свободен, като престъпник или като жертва.”

 

       Прибрах се в къщи и на вратата се сблъсках с мама, която естествено, излизаше.

– Ау, ти ли си, Мелиса? Косата ти на нищо не прилича. Направи нещо с нея!

Ако желаеш да вечеряш вкъщи, поръчай на Грета да ти сготви. Аз имам уговорка за вечеря  и ще се прибера късно. Баща ти е в Бразилия за три месеца.

Дори добре дошла не ми каза. А не ме беше виждала от почти две години… Нито дума не спомена за смъртта на вуйчо. Нищо ново под слънцето…  Странно, слънцето на Париж вече започна да ми липсва.

 

       Сутринта, излизайки от банята се засякох с мама. Госпожа Съвършенство беше вече облечена за излизане, с перфектен грим и прическа, костюм в бледорозово с изумрудени графични петна. Мислено оцених дизайнерския труд, но за мама това беше просто дреха, една от многото в гардероба ủ. Под обвивката тя си беше същото самовлюбено и егоистично същество непроменено от годините и събитията.

– Аз имам събиране в клуба. Вече закусих. Закуската ти е сервирана в столовата.

За обяд си поръчай нещо отвън, защото Грета ще ползва свободен ден. Всъщност, какви са ти плановете за днес?

Най-после някакъв интерес към моята особа. И това е нещо все пак.

– Мисля да отида да посетя братовчеда Били, да изкажа съболезнования. Ти беше ли на погребението на вуйчо?

– Според мен си е чиста загуба на време. Онзи смотаняк едва ли ще го оцени. Не, не ходих на погребението. Изпратих цветя. Не си падам по такива събития пък и знаеш, че не бяхме особено близки.

Както и да е. Тръгвам, че вече закъснявам. И престани да се влачиш като просяк в тези таксита. Колата ти е ремонтирана и е в подземния гараж. А ако не смееш да шофираш мога да ти заема Филип между 12 и 16 часа.

         Вратата хлопна зад гърба ù оставяйки лек полъх от парфюм, който ме върна в детството. Тогава имаше моменти когато ù се възхищавах и дори исках да приличам на нея.

Добре, че вуйчо Бо ме преориентира навреме. В антрето, сред натрупаната поща, съзрях списание за домашни любимци. Това определено ме изненада защото в къщи нямахме такъв артикул. Имало и още нещо ново под слънцето значи.

Взех ключовете на „червената буболечка” както Бо наричаше малогабаритния ми Форд, и след около час бях пред масивната порта на имението на вуйчо. Пазачът ме позна и ме пусна без нужда от легитимиране. Паркирах на паркинга за гости  и тръгнах към  парадния вход .

С нетърпение очаквах да срещна Черита. Винаги ми е доставяло удоволствие да си побъбря с нея. Въпреки че беше доста по- възрастна от мен, мисля че дори  и от вуйчо, Черита както повечето мексиканки беше чаровно енергична и симпатично бъбрива с великолепно чувство за хумор. Явно Бо беше заразил и нея с неизчерпаемата си жизненост.

Вратата ми отвори непозната, леко намусена мексиканка, пухкава и някак мудна.След като се представих ме въведе в салона и отиде „да съобщи Господина”

След малко отнякъде изникна братовчед ми Били. Рошав и сънен, и определено с кисел махмурлук.

– О, лешоядите на официално посещение. Заповядай, Мели, разполагай се. Но ти и без това си тук като у дома си. Сега ще ти поръчам кафе.

-- Съболезнования, Били… Той много ми липсва… Исках  да се видя и с Черита. Сигурно е съсипана. Беше много привързана към вуйчо.

Къде е тя ?

– Обра си крушите ведно с косматото чудовище веднага след погребението. Изобщо не ми липсват, ама поне за да си уредим сметките трябва да се върнат. Ти кво? В Париж, а? Дизайнер ще ставаш. Като почна да нося костюми ще си ги поръчвам при тебе по един за всеки ден от седмицата.

Руна, къде се ската? Дай тука по едно кафе! Ей, мързелив народ са туй мексиканците. Нито работата им работа, нито приказките им приказки.

Пор, фавоор, Руна-Моруна, айде, че стана вечер.

        Мексиканката от преди малко, се появи с поднос и две чашки кафе, остави ги на масата поклони се и изчезна безмълвно. Телефонът на Били звънна и той тръгна по стълбите към втория етаж разговаряйки нервно с някого.

Изпих си кафето, станах и погледнах през прозореца. Градината си беше същата.

Рози и азалии се надпреварваха да цъфтят. Само Бо липсваше, а сега и Черита…

Този дом вече нямаше старото излъчване.

 

        На бюрото, до прозореца, съзрях лаптопа на Били. Страницата, на която беше зарязан рекламираше храна за котки и съвети за отглеждане на персийски породи. Странно, като знам, че Били основно се интересува от марки алкохол и спортни автомобили. А към любимата персийка на вуйчо направо изпитваше ненавист. Мисля че и тя демонстрираше същите чувства към него и при всеки удобен случай проверяваше остротата на ноктите си по различни части на тялото му.

Обаче Сеньорита, снежнобялата пухкава любов на вуйчо беше изчезнала ведно с бъбривата Черита. Странно… Знаех, че Черита и Били не се разбираха особено, но тя не би напуснала без причина, а ако Били я беше уволнил сам щеше да се похвали.

Не се чувствах особено желан гост. И си тръгнах. Кимнах на сбогуване на новата икономка качих се в колата си и потънах в шума на улицата.

 

Следобеда си уговорих среща с две приятелки от колежа. Пихме по едно мартини, побъбрихме за доброто старо време.Обсъдихме живота на известни и не толкова известни личности. После обиколих няколко магазина на известни модни централи от почти професионално любопитство. Купих някои неща, ходих на фризьор.”Дано  мама оцени резултата, че язък за вложените средства”

Не се засякохме на вечеря. Нормално за нашите отношения в последните 15 години.Чух се с татко. Неговия свят го беше обсебил с изискванията си и както в света на мама там нямаше място за мен. Семейство от единаци живеещи на различни континенти на разстояние достатъчно да не се виждат, но все пак, по документи поне, да са роднини. Егати идилията.

 

         На другия ден беше срещата с мистър О`Съливан. Досещах се, че поканата е свързана по някакъв начин с вуйчо и неговата последна воля, но все пак.

В 11.45 влязох в лъскавата офис сграда и се изкачих с асансьора до 10-я етаж където още от фоайето внушителна табела с надпис Томас О`Съливан  адвокат,  специалист по гражданско право, ме примами в правилната посока. Почуках и влязох в стаята на секретарката. Лъчезарната блондинка Кейт не се виждаше, а тя беше предния пост, който трябваше да ме допусне до царството на адвоката. Почти беше 12ч.

Къде ли се бяха покрили адвокатът и секретарката? От вътрешната стая се дочу шум като от падане на тежък предмет. После гласът на Кейт: „ Не мога да го направя”

„ Не можеш или не искаш?”- това вече беше басът на Томас .”И двете, сър гнус ме е”

„Нали знаеш, че аз съм шефът тук?” „Знам, обаче не мога и това не ми влиза в задълженията” „Всичко което ти наредя е твое задължение!” Междувременно шумовете от разместени и падащи предмети продължаваха. Лек писък. Шумолене. Не знаех какво да си мисля, да стоя ли, да си тръгвам ли. „Дръж по дяволите! Стига си се глезила!” „Ама не могааа! – изхленчи Кейт. Вратата се отвори и отвътре изскочи Томас изпотен, зачервен, прегърнал пухкав бял котарак, а на заден план разрошената и изплашена Кейт…

Томас изръмжа нещо неясно тип „Дявол да го вземе”, метна котката към Кейт, тя изпищя и двете излетяха през вратата зад гърба ми.

Томас избърса, потта от челото си, оправи възела на вратовръзката си и ми посочи с жест да седна. Врътна се към вътрешната стая и се върна с една папка. Подаде ми я

с репликата:

– Извинявай за държанието на секретарката. Едно коте не може да научи на обноски, ама като самата тя ги няма. Чети де… Писна ми цяла седмица да го представям на цялата ви рода в устен вид.

 

      Отворих папката и се зачетох. Вуйчо ми, с ясното съзнание какво прави, оставяше пожизнена пенсия на икономката си Черита. Два градски имота на сина си, пълна служебна власт на икономическия си директор, сумите до края на образованието в Париж на моя милост. И  останалите около 30 милиона в полза на котката Сеньорита.

По точно на онзи, който ù осигури  петнайсет години охолен котешки живот, както ù ги бил обещал вуйчо. Паспортът за идентификация на Сеньорита се съхраняваше в сейфа на ветеринарния юридически съветник д-р Чарлз Несинг.

Котето задължително вървеше в комплект с икономката Черита. Ако годините се окажеха по-малко съответно и парите намаляваха пропорционално. А остатъкът или цялата сума при неизпълнение отиваха в полза на няколко приюта за котки.

 

        Сега вече ми се изясниха внезапно появилия се интерес към грижата за домашни любимци в теоретичен план у братовчед ми и дори в г-жа майка ми…

Естествено, котето което изкара от нерви адвоката и неговата секретарка не беше Сеньорита. Добре познавах любимката на вуйчо.

Но започнах да се досещам къде може да са се скрили и тя, и Черита… Петнайсет години котешки живот всъщност не са толкова много…

 

© Дочка Василева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви за посещенията момичета и момчета. Бъдете здрави!
  • Така се потопих в твоите герои, че накрая си казах е, няма ли повече. То какво да кажеш повече, но заради влизането в детайлите все едно се подготвих за дълъг път.. почти като в живота. Поздрави, Доче!
  • Довереница,интересен разказ.
  • Благодаря, Доче за интересната история! Пишеш страхотно!
  • Хареса ми много. И, да стилът е много привлекателен. Браво!
  • "Петнайсет години котешки живот всъщност не са толкова много…"
    Петнайстет години човешки - също...
  • Интересна история , с неочакван край!
  • Какво ли не прави богатството?
    Особено,оставено по презумпция на такива наследници...
    Четиво, написано безпристрастно и леко иронично за хора с висок социален статус.
    Много елегантен стил на изразяване!
    Поздравления,Довереница!
Предложения
: ??:??