От съседния апартамент се носеше тиха и лека музика. Пиано. Как може да сбъркаш гласа на нежния инструмент, пренасящ те в царството на вълшебството. И какво свири, заслушваш се – Fur Elise – Бетховен... Старият учител по пиано отново си припомняше младините. Той бе на около седемдесет години, с младеещо лице за възрастта си. Леко прегърбен, със сините старешки очи и с бялата оредяла коса, носещи един вид мъдростта на времето. Живееше сам. От време на време му се случваше да дава частни уроци на някой петокласник. Имаше няколко живи роднини и по празниците го навестяваха. Но вече все по-рядко и по-рядко. Излизаше всяка сутрин, разхождаше се из парка и си мислеше, за различни неща. Видимо обаче бе тъжен. Под усмивката му бе запечатана дълбока тъга, която носеше отдавна. Неизличима болка, невъзможен копнеж по някаква минала случка...
Бе десет часа вечерта. Изведнъж музиката спря. Настъпи тишината, онова плашещо нещо, което никой не обичаше. Чичо Рангел – така казваха всички от блока на ст ...