От съседния апартамент се носеше тиха и лека музика. Пиано. Как може да сбъркаш гласа на нежния инструмент, пренасящ те в царството на вълшебството. И какво свири, заслушваш се – Fur Elise – Бетховен... Старият учител по пиано отново си припомняше младините. Той бе на около седемдесет години, с младеещо лице за възрастта си. Леко прегърбен, със сините старешки очи и с бялата оредяла коса, носещи един вид мъдростта на времето. Живееше сам. От време на време му се случваше да дава частни уроци на някой петокласник. Имаше няколко живи роднини и по празниците го навестяваха. Но вече все по-рядко и по-рядко. Излизаше всяка сутрин, разхождаше се из парка и си мислеше, за различни неща. Видимо обаче бе тъжен. Под усмивката му бе запечатана дълбока тъга, която носеше отдавна. Неизличима болка, невъзможен копнеж по някаква минала случка...

Бе десет часа вечерта. Изведнъж музиката спря. Настъпи тишината, онова плашещо нещо, което никой не обичаше. Чичо Рангел – така казваха всички от блока на стария учител, всяка вечер приспиваше входа с пианото си. И всеки чакаше нощния малък концерт, излязъл от старешките мощни ръце, които в студ и пек, винаги, поднасяха красиви мелодии на слушателите. Всички бяха по леглата вече. Чичо Рангел, затвори капака на пианото. С куцукащи крачки се добра до диванчето. Трудно му беше след свирене да спи. Всичката тази събрана от музиката емоция силно го зареждаше. Сега се чувстваше като Бог – способен на всичко. На старостта си вземаше своето. Бързо, бързо старият пианист почувства дневната умора и отиде да си легне. Дълго време гледа тавана. А там горе в напуканата мазилка играеха героите от отдавна забравените опери на Моцарт, концертите на Вивалди и валсовете на Щраус. Чичо Рангел не можеше да приеме факта, че това, цялото творчество малко по малко се забравя. Не след дълго заспа. Но беше неспокоен сън. Въртеше се и бълнуваше. Отново тези образи от младините. Те не му даваха мира. Всяка вечер. Затова не обичаше съня. Спеше само колкото да си почине и да настъпи новият ден – когато отново ще погали с ръцете си старото пиано и ще донесе усмивки на хората. Най-накрая се успокои.

Утрото започна за квартала отново по същия стар и монотонен начин. Всеки ставаше сутринта рано, пиеше своето задължително кафе и тръгваше неуморно към своята работа. Всички жужаха, поздравяваха се едни други, качваха се по колите си и потегляха. Децата отиваха на училище. Делникът – пълен със емоции, задължения – за някои поредния скучен ден, за други ужасното класно по математика. Но така или иначе всичко бе спокойно. Чичо Рангел тъкмо закусваше, когато тишината бе нарушено от звъненето на телефона. Той остави набързо попарата и чая, които закусваше всяка сутрин и вдигна слушалката. След като затвори бе видимо умислен. Бяха го помолили да даде няколко частни урока на едно момиченце. Заплащането щяло да бъде добро. Старият учител се колебаеше, защото бе твърде възрастен, а и детската глъчка го плашеше до известна степен. Въпреки това бе приел офертата. Сега седна да довърши закуската си. Когато и от последната хапка нямаше и помен, той стана, облече се набързо и излезе навън да подиша чист въздух. Утринта бе наистина свежа, изпълнена с кристалният аромат на цъфналите череши и джанки. Тук там се мяркаха и няколко тъкмо отварящи пъпки кестени. Долавяше се топлият полъх на идващо лято. Пролетта бе към краят си. Леката наметка, която си бе сложил чичо Рангел се оказа излишна. Той я свали и я наметна през рамо и тръгна през чакълестото друмче към парковите алеи. Кварталът и блокът където пианистът живееше, бяха непосредствено до парка. Всичко се обкичваше във зеленина. Носеше се спокойна е ведра атмосфера. Чичо Рангел вървеше спокойно, бавно, в главата му се въртеше мелодия от стар шлагер. Едва ли не си подсвиркваше, но тихичко. Не бързаше, нямаше за къде. Когато се бе пенсионирал преди няколко години, той знаеше че ще разполага с цялото време на света. И бе така. Само дето му липсваха контактите с хора. И концертите. Директорът, който пред му възлагаше да идва да свири заедно с училищния оркестър по време на тържества и празници, вече не му се обаждаше. Но старият учител не се притесняваше от това. Той виждаше в самотата, някакъв вид почивка, която му е отредена, след динамичния живот на младини. Рангел Апостолов – беше изключителен пианист. Свиреше дълги години в Софийската филхармония и в оркестъра на БНР. Излизаше често в чужбина. От там бе запомнил едни от най-хубавите си мигове в живота. И не случайно. В Австрия се бе запознал с една прекрасна жена – Ема Феллерхаус. И както във приказките, любовта между тях пламна неусетно и бързо. Няколко диви нощи, няколко прекрасни седмици. Рангел и Ема се наслаждаваха на миговете си заедно. Те дори искаха да се оженят. Но... Тук идва това „но”, което разваля приказката. Желязната завеса не допускаше това да се случи по никакъв начин. Когато Рангел се прибрал в България, от Окръжния комитет на партията получил страшно предупреждение – или кариерата или живота. Тогава едва двадесет годишният пианист, бил твърде млад да прави подобен избор, но избрал пианото. Той бил женен за музиката.
Петдесет години след това, любовта към музиката е все така неугасваща. Макар и спомена за Ема да бе най-красивото нещо, музиката успяваше да помогне на побелелия вече старец да успокоява чувствата. Но не винаги. Всичките му кошмари и безсъници бяха свързани съм обичта към красивата австрийка. Той ревниво пазеше тази част от своето съзнание. Не допускаше никой да я докосва. Нещо интимно, нещо лично... Частичка от сърцето, която си бе единствено и само за него... И за Ема...

Чичо Рангел, вече се прибираше към къщи. Настроението му бе ведро. Макар и по-рано да беше приключил с разходката си, бе събрал достатъчно слънчево настроение за деня. Той очакваше гости. Всъщност, ученик. Щеше отново да предава от своя майсторски опит на младото поколение. Бе леко развълнуван. Самотата някак бе оставила следа в стареца и липсата на хора около него го караха да изпитва леко притеснение. Стана десет и половина. Трябваше да пристигнат всеки момент. На като че ли се бавеше. Чичо Рангел се поуспокои. Тия волности и закъснявания му даваха време да се поотпусне. Най-накрая звънецът се обади. Старецът стана плахо и отиде да отвори вратата. На прага стоеше малко момиченце, около 8 годишно, стиснало в ръцете си две огромни книги с партитури, които едва ли не го караха да залита. Беше русичко, облечено в красива синя рокличка с панделки. Малко кожено коланче придава съвършен вид на одеждите му.

- Добър ден, господине. – каза с перлен глас малкото съкровище, видимо притеснено от позастарелия вид на пианиста.

- Добър ден! Ти ли си за урока? – попита Чичо Рангел с ведрост и усмивка в тона.

- Аз съм, да... Ти винаги ли си толкова усмихнат?

Детската наивност бе пленила стареца. Той покани момиченцето да влезе в стаята и го насочи към пианото в центъра на стаята. То седна внимателно на столчето пред инструмента и постави веднага двоите нежни ръчички на леко пожълтелите клавиши.
- Ти свирила ли си досега?

- Ами малко, господине. Може ли да ти покажа?

- Покажи!
- Защо не ме попита как се казвам... и аз не зная твоето име?!

- Казвай ми Рангел. – весело подхвърли старецът и си придаде леко сериозен тон за авторитет.

- Аз съм Ема! – когато чу това име, пианистът изтръпна. Ръката му започна да трепери. Сърцето го присви и погледа му се премрежи.

- Какво има, какво стана, господин Рангел?!!

- Ааа, нищо, миличка, посвири ми малко да се зарадвам.

Момиченцето започна да свири! Старецът обаче не слушаше. Той бе духовно извън своето съзнание. Върна се отново във Австрия, пред цели 50 години. Сега там изникна образа на Ема Феллерхаус. Носеше се заедно с нея. Въртяха се в танца – мелодията, която малката Ема свиреше... Чичо Рангел отвори очи. Пианото бе тихо. Ема не свиреше. Тя бе станала и бе отишла до една цъфнала хортензия на прозореца на апартамента. Радваше се на красивото цвете. Старият учител повика момиченцето и продължиха урока. Така денят премина в закачки, свирене, ново научено и разбира се за награда на малкото момиче, чичо Рангел и изсвири любимата песен от Моцарт. Когато часът удари пет и половина, на вратата се позвъни отново. Старецът остави Ема да посвири още малко, като за последно за днешният ден. Когато отвори вратата пред него се изправи възрастна жена, на около 65 години, с дълга тъмно бежова рокля. Тя носеше шапка и красива златна брошка, изобразяваща стилизирана роза. По външен вид не бе българка. Тъкмо щеше да поздрави и да покани жената да влезе, когато Ема се хвърли във обятията и:

- Бабооооо, бабоооооооо...! Ако знаеш, господин Рангел на какви нови и хубави песни ме научи да свиря, като се приберем ще ти покажа, нали, нали...

- Рангел... Вие се казвате Рангел, така ли... Простете глупавия въпрос, но днес дъщеря ми Ви се е обаждала, но нямаше време да я попитам за името Ви.

Жената говореше с лек немски акцент. Това донякъде озадачи старият пианист. В погледа на тази жена имаше нещо.

- Кажете, господине, колко Ви дължа?

- Ами първият урок нека да е безплатен, на това съкровище не мога да взема пари.

- Моля ви се! В никакъв случай. Тя свири на пиано по мое желание...

- Госпожо, извинете, че Ви прекъсвам, но кажете ми вашето име, напомняте ми за някого, когото познавах много отдавна.

- Ема... Ема Феллерхаус...

При тези думи Рангел бе втрещен. Той никога не бе подозирал, че някога ще се срещне отново с Ема. Дамата обаче не го позна. Той я прегърна силно. Не можеше да осъзнае какво прави. Изблик на гореща емоция го завладя. Бе луд – луд от любов, макар на седемдесет години. Когато я пусна, тя разбра. Това бе най-красивата среща в техния живот. Не можеха да разберат какво се е случило. Старешките им сърца лудуваха. Тупкаха бързо както едно време. Какъв екстаз. Петдесет години разделени и отново същата неугасваща обич. Макар Ема да бе женена, тя все още обичаше Рангел. Това се четеше по погледа и. Говориха дълго. Говориха за много неща. За Австрия, за живота си, за малката Ема... Когато двете си тръгнаха, старецът седна на пианото. Той свиреше като обсебен. Ръцете му се стрелкаха лудо по черно-белите клавиши и в някакъв унес излизаше прекрасна и уникална мелодия. Свири с часове. Не искаше да спира. Толкова красота имаше в музиката му.

Последен акорд. Музиката утихна.

Сутринта чичо Рангел не излезе на разходка. Вечерта, също необичайно, музика нямаше. Когато съседът му влезе в апартамента, го намери облегнат върху пианото. Беше студен, не мърдаше. Целият този екстаз, цялата емоция, която бе преживял му бе дошла в повече. Лекарите установиха инфаркт.

На погребението дойдоха много хора – директорът на училището, ученици, на които бе предавал, музиканти, хора на културата, кмета на града и най-вече Ема... Те изпратиха таланта подобаващо...

- Познат ли ви беше? – попита един студен от консерваторията Ема.

- Нещо повече, нещо много повече...

Тя изтри сълзите си и постави в ковчега златната брошка с формата на роза...