11.

Когато се събуди на другата сутрин не знаеше какво точно се е случило. Сякаш бе прекарал пиянска нощ. Спомняше си Адриана и вълнението, което го бе накарала да изпита, но преживяното му се струваше нереално. Като сън. Не бе ли станало просто някак съвсем набързо? Беше ли Адриана сигурна в чувствата си, или просто се бе уплашила, че ще го изгуби като приятел и бе заблудила и самата себе си? Не действаха ли и двамата прекалено прибързано, без да са сигурни какво правят? Всеки мускул по тялото му бе като вързан на възел. Знаеше, че ще мине много време преди да може да се отпусне и да приеме нормално ситуацията – ако нещата естествено се развиеха добре оттук нататък.

Не знаеше как ще работи днес, но отиде в редакцията, за да се разсее. Като разгледа сутрешния брой на вестника, други мисли се появиха в ума му. Седна на бюрото си и обори глава върху ръцете си. Юрий . . . това копеле… ако имаше нещо общо с убийството на Валентина! Е, едва ли чак с убийството. Но дори само ако я бе познавал тогава и знаеше какво е станало, то това променяше изцяло вида, в който се представяше пред Адриана. Не можеше да остави нещата така, знаейки, че тя има връзка с него, че може би дори в момента говори с него. . .

Сплете здраво пръсти върху бюрото. Кога Адриана щеше да каже на Юрий? Може би тази вечер. Бе сигурен, че няма да прибърза. Какво да направи той междувременно?

Погледна часовника си. Осем и петнайсет. Адриана му бе казала, че работното време на Юрий започва в десет. Имаше време.

Обади се, че отива на лекар и излезе от редакцията. Качи се на колата. Дано беше запомнил правилно адреса.

За негов късмет до въпросната кооперация имаше място за паркиране, откъдето можеше да наблюдава колата на Юрий. Веднага я позна – син „Мерцедес“ Е- Класа, стоеше точно пред входа. Облегна се на волана на своя „Форд Мондео“ и зачака.

Юрий излезе след половин час. Николай се сепна и се сниши още повече, въпреки че руснакът нямаше как да го забележи от мястото, на което стоеше. Колко бе странно да го види сам, без Адриана! Вървеше бързо към колата си, с паднала над челото коса и разсеян вид. Дори оттук Николай виждаше, че очите му бяха напълно загубили обичайната си стъклена непроницаемост – за първи път, те имаха съвсем нормално, замислено излъчване. „Говедо проклето…знаех си! Играл е роля! Всеки път, и пред мен, и пред Адриана! Интересно какъв е истинският Юрий…много ми се иска да разбера!“

Юрий се качи в колата без въобще да се оглежда и потегли. Николай го изчака да стигне края на улицата и подкара след него. Излязоха от квартала и поеха към центъра. Николай караше през две, три коли зад него. Озоваха се на Цариградско шосе. Там Юрий отби в една уличка и Николай се принуди да завие веднага след него. Уплаши се, че няма да остане незабелязан, въпреки че, Слава Богу, досега Юрий не беше виждал колата му. Руснакът зави още веднъж и Николай го чу как спира. Успя да паркира в предната уличка, да излезе от колата и да изтича пеша до ъгъла. Надникна. Юрий тъкмо влизаше в един вход. Когато се скри от очите му, Николай предпазливо излезе на тротоара и се приближи до входа. Триетажна, тухлена кооперация. На шестия поред звънец на таблото, с големи сини букви пишеше: БРАТЯ ВОЛЕВИ.

Вдигна очи. Същия надпис стоеше на голям банер на терасата на третия етаж. Николай се върна при колата си.

Братя Волеви.

Когато провери името в интернет, се оказа, че е руска фирма за недвижими имоти, точно както Адриана му беше казала. Фирмата имаше официален сайт, където бяха дадени имената на ръководителите. Нищо подозрително.

Написа в google Юрий Алексиев и излязоха много страници, в които се споменаваше това име. Доста бяха точно за неговия Юрий. Няколко публикувани разкази в литературни сайтове, представяне на книгата му в две-три онлайн книжарници. Автобиографията му бе много оскъдна. Имаше рождена дата, роден град, образование, отзиви за книгата му, но нищо друго. 

Николай помисли малко, после се обади на Виктор.

- Каква е тая дивотия? – възкликна Виктор – Ти нещо не си в час, бе копеле!

- Сигурно не съм в час, обаче докато не проверя това, няма да съм спокоен, разбираш ли? Слушай, нали ще отидеш? Нищо друго не мога да измисля, а не мога да отида аз, защото ме познава.

- И кога смяташ да стане това? Днес ме остави с пет тона работа, сега искаш и други поръчки да ти изпълнявам!

- В обедната почивка ще отидеш.

- Прекаляваш. – каза Виктор.

- Моля те, разбери че е важно.

- Знам, че Адриана те е побъркала, но не знаех, че чак дотам. Досега не беше разследвал гаджетата й.

- Имам причини да се интересувам от този.

- Поне ще ми ги кажеш ли после?

- Да, естествено, но после.

- Слушай, не може ли да стане утре? Тука има адски много работа, не знам дали и в обедна почивка ще мога да изляза.

- Брат ми, на десет минути е от редакцията. Ще отидеш и ще се върнеш за половин час и ще имаш още половин час за да ядеш, окей?

- Ти си наистина откачено копеле. – каза Виктор.

Виктор му се обади в четири часа, след като Николай вече бе издивял да гледа тъпи филми по телевизията и да крачи напред назад като побъркан.

- Да- а- -а . . . – каза Виктор – Много любезен се оказа човекът. Не направи никакъв въпрос. Само като му казах от кой вестник съм, ми даде имената на всичките си служители. Довечера можем да се видим да ти ги дам.

- Какво каза за Юрий? Кажи ми сега?

- Абе, копеле, ако вземе да рови после за тая статия, където му казах, че ще я пишем . . .

- Е, ще я напишем, какво си се побъркал! Ще измислим нещо, колко му е да се замаже положението! Кажи ми какво каза.

- Добре, чакай да видя . . . ей, заради теб никаква не я свърших днеска . . . провалих си кариерата, да знаеш . . . Добре, ето го. Юрий Димитриевич Алексиев, 29 годишен. Роден в Москва, Русия. Завършва училище 2011, не учи в университет, тъй като живее сам след завършването на училище. Работи във фирмата от септември 2011 година. Сътрудник, преводач, и така нататък. Има и описание на продажбите, в които е участвал, главно покупки на къщи в планинските курорти от разни руски олигархи. Доста е подробно. Е? Нещо подозрително?

- Кой ти даде списъка, секретарката ли?

- Да. Говорих и с някакъв пич, но не беше Юрий. Юрий не го видях.

- Сигурен си?

- Е, по твоето описание, щях да го позная, ако го видя.

- Е, това е добре. Хубаво е, че не те е видял.

- Добре, хайде, трябва да затварям, довечера ще приказваме като се видим.

- Добре, страшно ти благодаря.

- Да, ще имаш да черпиш. Хайде, чао.

Септември, две и единайсета.

Това е само месец, след като намериха Валентина в парка. Кога беше заминала майка му? След като е завършил училище. Това значеше в началото на лятото, две и единайсета. Юрий е останал сам същото лято, в което убиха Валентина. Вероятно се е преместил в апартамента, в който живее сега и дал другия под наем. Бил е сам цялото лято, а когато то е минало, е започнал работа във фирмата.

Какво е правил през лятото? С какво се е занимавал?

Мотал се е с Валентина. С това се е занимавал. Изпивал е мозъка й. И какво се случва? Точно една година след това излиза книгата му.

„Ти съвсем полудя! Нагаждаш си нещата както си щеш! Така можеш да изкараш всеки убиец на Валентина! Не можеш да разсъждаваш по този примитивен начин. Трябва ти нещо друго. . . . трябва ти доказателство.“

Ами знакът на Валентина?

„Това е доказателство, че я познавал, нищо друго. Освен това, можеш ли да си напълно сигурен, че това е нейният знак? Пред кой можеш да докажеш такова нещо?“

Ами книгата?

Книгата . . .

Николай отиде до рафта, свали я и погледна корицата. Момиче, прегръщащо се със сянка. Колко нощи беше сънувал кошмари с тая тъпа книга!

Сега, като се замислеше, Валентина се вписваше идеално в образа на описаното момиче. Безпомощна, податлива на влияния - пример за слабата човешка природа, поддаваща се изцяло на злото. Тя се влюбваше в сянка, в нещо тъмно и неразбрано и го търсеше навсякъде – в изкривените, отчаяни лица на родителите си, когато се караше с тях; във всеки човек, който хулеше и нараняваше; във всеки предмет, който откраднеше; в подигравателните изражения на момчетата, които й предлагаха дрога; в зверските усмивки на откачалките, с които се биеше; в собственото си рушащо се лице в огледалото. През цялото време, той бе до нея – невидимата, обгърната от неустоим чар фигура, която я напътстваше. Тя го видя чак накрая - в мрака, докато умираше, той се появи пред нея и я прегърна. Беше постигнала своето, беше го намерила . . .

. . . дяволът. . .

Господи!

Книгата се изплъзна от ръцете на Николай и тупна на земята. Той се наведе, вдигна я и я блъсна върху рафта. Това ли се беше случило с Валентина? Влюбила ли се беше в Юрий дотолкова, че да полудее? Използвал я е, за да напише тази книга?

„Не, това не може да е вярно . . . ами че ти тогава си имаш работа с някакво чудовище. Човек, направил това с Валентина, трябваше да е . . . какъв трябваше да е?

И да изглежда толкова спокоен. Толкова съвършен.

Николай сграбчи книгата и я запрати с все сила през цялата стая. Тя се удари в стената и падна с трясък на пода, с отворени страници. Лекият вятър от открехнатата врата на терасата се заигра с листовете и ги накара да затрептят като свенливи пеперуди.

Той прокле на глас. Скърцайки със зъби, излезе от стаята и тресна вратата след себе си. Запъти се към спалнята, където беше оставил телефона си. Поколеба се, после влезе в банята и наплиска обилно лицето си с вода.  

„Не може да е вярно! Не искам да е вярно! За Бога, Адриана имаше връзка с този човек! Спеше с него!“

Потисна желанието си да изреве с все сила. Пъхна главата си цялата под чешмата. Хладната вода уталожи гнева му. Взе една хавлия и като бършеше косата си, от която капеше вода, влезе в спалнята. Сега вече му беше само студено, по бузите му се стичаха сълзи на отчаяние.

- Ади? Здравей, аз съм.

- А, Ники! – гласът й бе приповдигнат – тъкмо ме хвана в почивка. Как си?

- Ами, не съвсем добре, а ти?

- И аз-аз . . . и на мен още ми е странно.

- Не, не е това. Не се чувствам кофти заради вчера. Заради друго е. Виж, ти не си се чувала с Юрий още нали?

- Ами, не. – гласът й се понижи – Защо, какво става?

- Ще се видите ли довечера?

- Ами, предполагам, да. Вчера каза, че ще мине към вкъщи.

- Виж, не му казвай още за нас. Не му казвай нищо, става ли?

- Ники, какво става? – ясно чу треперенето на гласа й.

- Ще ти обясня. Виж, може ли се измъкнеш за малко от болницата? Трябва да се видим сега . . . трябва да направим нещо.