Четвърти ден ушите ми пищят и единственото, което чувам, са думите на среднощния ми посетител. Бих се заклел, че е някой велик писател, класик, ако не беше аргото и лошите обноски. Нахълтва призори, когато сънят е най-крехък и чувствителен, и крещи: „Ако буквите са пулс, а думите сърце, дали разказът е живот? Пиши, пиши, пиши....”

Ставам вдъхновен като балон и без никаква идея за какво да пиша. Та аз дори писмо не съм писал през живота си. В училище литературните ми отговори се изчерпваха в няколко изречения, които ясно да подчертаят слабата ми мисъл и силата в преписването.

А този класическия, с лошите обноски не си тръгва. Крещи ми и не ми дава да спя. Четвърти ден се опитвам да го прогоня, за да ме остави да поспя. Очите се затварят, изпитвам постоянен глад и жажда, а умората надделява все повече.

Сигурно по този начин се чувстват всички истински творци преди да сътворят ЧУДОТО.

Аз съм мечтател, но от скромните, ако мога така да се квалифицирам. Мечтая за уютен дом, защото живея в малка таванска стаичка и колкото и да е малка, това не я прави нито уютна, нито топла.

Прозорецът ми гледа към звездите, но досега не съм успял да видя нито една падаща, за да мога да си пожелая топъл и уютен дом. Мечтая си за падаща звезда. Една, единствена!

И за други неща си мечтая, но скромно. Да не ме прекъсват, когато реша да говоря за нещата, които обичам, а те не са много.

Да се разхождам, да наблюдавам хората и да си фантазирам как живеят.

Гледам на себе си като на колекционер на човешки съдби, но тъй като почти с никого не общувам, моята колекция не е бедна, а изтъкана изцяло от въображението ми.

Аз имам богато въображение, мога ловко да споря със себе си, да излагам неоспорими доводи и да излизам прав. Винаги съм прав, никога не съм губил спор със себе си.

Не съм асоциален, напротив!

Бързо се социализирам, комуникативен съм, единствено се надявам да не ме прекъсват, когато реша да говоря.

В днешно време хората толкова силно желаят да бъдат чути, че забравят какво е било, когато са слушали, вслушвали и чували.

Сега повече разбират от това как да говорят, да чуват гласа си и ехото, отекващо в нечия празна глава. Поне така си мислят. Няма как да знаят какво има в нея без да са я ударили поне няколко пъти, а след това да чуят силния тътен на празнота.

Сега разбирам израза: „Глава камбана”.

Пети ден ушите ми пищят. Беше отново тежка нощ. Нощ, която пречупи и последните ми сили на съпротива. Господинът се накрещя и си тръгна. Явно кошмарите също имат въпиюща нужда да си починат.

И на този пети, страшен ден от моето, недотам славно съществуване, се роди Муза. Някои скептици биха казали, че е плод на моето въображение, от преумората и перманентното недоспиване, но аз бих им показал......................................

Снимка!

Бих им показал снимка, която нося във вътрешния джоб на коженото си яке. На нея върху канапе седи, твърде красива за моя вкус, жена. С къса черна коса и пронизващи сини очи. Пуши цигаре и е облечена в синя, прозрачна рокля. Върху роклята е наметнала мъжко сако.

Снимах я веднага след като я видях, за да убедя и себе си, че е истинска. Не бих искал след време да се убеждавам, че страдам от шизофрения, или не дай си боже, от някоя още по-страшна психична болест.

Музата много ми помогна в някои творчески решения, които вече назряваха в уморената ми глава. Насочваше ме умело в търсенията. Разказа ми някои интересни истории, които да ме вдъхновят.

Истории семпли на пръв прочит, но истински дълбоки в същността си, защото касаеха реални личности.

След появата й, класикът писател изчезна. Но дори и сега не мога да спя. Музата не спира да ме вдъхновява. То не са разговори до сутринта, изкушения, танци и плахи опити да напиша дори и два, но истински, вдъхновени реда.

Мисля си, обаче, а съмнението е в природата на човека, че Музата ми не е от най-вдъхновяващите. Красива е, да, но от устата й излизат твърде грозни думи. Разкази за отчаяни хора, мъка, безнадежност и безизходица. Не отива на красиво момиче да говори така! Може просто да си седи на канапето и да си хубавее, а на мен все нещо ще ми дойде на ум.

Ще дойде, ако имам такъв. Вече започвам и аз да се отчайвам покрай нея. Сигурно милата е прахосала твърде много време до някой бездарник и сега е по-отчаяна от всякога, че дори и на себе си не може да помогне.

Ама каква е тази моя съдба. Нахален провокатор и неспособна Муза.

И двамата нямат нужния подход, а аз вече усещам как в мен напират думите, знам, че само да ми дадат лист и химикал и ще напиша НЕЩОТО.

Тринадесети ден не спя. Слушам. Гледам. Мисля.

Четиринадесети ден. Ставам, а Музата я няма. Отивам до банята, за да се уверя, че не лежи на пода с прерязани вени. Тази депресия, която излъчваше, може би е решила да избие по някакъв неординарен начин.

Макар и да съм нехилист, се притесних. Но както свършват всички американски филми, с малки изключения и при мен има „happy end”.

Честно казано, добре че са американците, защото като гледам филмите им, тези хора ще спасят света от всички беди.

Макар, че един мой познат, който в момента е голям адвокат казваше: „Като им гледаш филмите, да се чудиш как така са загубили войната във Виетнам.”

Вече не броя дните, защото спя като бебе. Но ми е едно неспокойно, трескаво, леко притеснено и терзаещо. Ще се случи нещо. Нещо, което ще е извън моят контрол и желания.

Толкова много никога не съм мислил, така съсредоточено и обстоятелствено не съм се наблюдавал никога.

Днес, днешният ден е денят. Ще се създава чудото. Вече си купих тетрадка и химикал.

Ден първи от неспокойното ми и ново съществуване бе ознаменуван с разказ.

Дадох пулс на буквите, сърце на думите и той се роди.

Безценица

„Там, където попаднах, продаваха на безценица разговори, изтрити от съдържание. По витрините висяха безплатни съвети, а, изпразнени от комплекси, чували, лъскаха усмивките си.

По улиците паветата се караха и постепенно се отдалечаваха, а в разстоянията между тях дами губеха токчетата си. Тази приказка ми харесваше поради истинността на обстоятелствата.

В голямото съсредоточие на материалния свят, обвинените във фетишизъм мълчаха, а предметите говореха. Всяка неделя откачалките си купуваха любов, а до понеделник я отравяха. На лампите това им се нравеше. Долната им челюст увисваше при вида на трупчетата, а жужащите им слънчеви езици се нажежаваха до алено.

Пъстроцветни пеперуди, с навити до край пружини, летяха насам-натам и поскърцваха. Кръц, кръц вървяха часовниците и показваха 12. В този момент биеха камбаните за обяд.”

Честно казано, ако Музата не беше избягала така бързо и безследно, можех и роман да напиша, но и това ми стига за начало. Мисля, че следващият път ще ми пратят някоя не толкова претенциозна и работата ще потръгне.

Чудя се, не би ли било добре това да се види от някой редактор. Таланта си е талант, но най- приятно е, когато е оценен.

Познавам един, живее в съседния вход. Приятен човек, поне на пръв поглед, винаги вежлив и усмихнат. Харесвам възпитаните хора, те и да те плюят, ще го направят в кърпичка и след това ще се ръкуват с теб, независимо, че след това ще си изтрият ръцете с мокри кърпички.

Спя като бебе, защото разказът ми ще е се прочете и кой знае........

Ха, нали?

Щастието наистина било най-крехкото нещо, което притежаваме.

Редакторът, този вежлив човечец, се оказа демон в човешка кожа. Първоначално благо и кротко ми обясними, че има нещо в мен. Не е ясно още какво, но имало – НАДЕЖДА.

След това, както предполагам е правел 40 години, ме срина със земята и ме накара подробно да разгледам мокета му. Хубав мокет, между другото, явно вносен, запазен, с няколко трохи, които явно стояха там от обяд. Е, имаше и яйце, твърдо сварено, но не исках да го споменавам.

Редакторът ми каза, че ако искам разказът ми да види бял свят, трябва да уточня много неща, които са изключително важни.

Хората не били дебилни, а здрави, любопитни единици, на които няма нужда да им се дават гатанки, а да им се обяснява. Защо съм обиждал читателите си с догадки и метафори,  които и самият аз не разбирам.

Подчерта, че е изключително важно да уточня къде е се намира онова „Там”, където съм попаднал. Защо се продават на безценица разговори? Съдържанието, кой го е изтрил? Защо съветите висят по витрините и откъде на къде някой ги дава безплатно? Чувалите могат ли да имат усмивки и ако е така, по какъв начин могат да ги лъскат и с какво?

Би било добре да се разясни на какво основание е спора между паветата. Дамите, които губят токчетата си, са просто с евтини обувки или такива, които отдавна носят. Защо мълчат обвинените във фетишизъм? Дали съм чувал предмет да говори?

И не на последно място виждал ли съм откачалка на опашка за любов и ако да, къде и кога.

Защо й е на една откачалка да си купува любов, а после да я трови?

За пеперудите нищо не каза, явно му бяха дошли в повече.

Прибрах се в стаичката си и се разплаках.

Не от отчаяние, не от безсилие, а защото трябваше да напиша всичко наново, а толкова да ме мързеше. Исках от първия път да стане и да забравя. По-лесно се спи.

Но пък ми се искаше да докажа на този надут пуяк, че го мога.

Безценица - Римейк

„Там, където попаднах (това място е страшно дори и за тези, които смятат, че са преживели и най- големите си кошмари. Там бездихан, ще стоиш пред някоя болница, без дори и в моргата  да те приберат, защото не си си платил осигуровките. А не си ги платил, не защото не искаш, а защото нямаш работа. Работа каква да е! Не мечтаната от детството, когато си искал да станеш космонавт, а такава на буклукчия. Само, че си прекалено образован за буклукчия и на твое място слагат някой малцинствен, а теб не те взимат никъде, защото си прекалено стар. 45 години са много за да работиш и прекалено малко за пенсия. Пенсия, която няма да дочакаш, тъй като не само не работиш, но се приближаваш и до смъртта с всеки изминал ден, а не година. Там един човешки живот се равнява на 4 лева, откраднати от скрина на някоя столетница.). Та там продаваха на безценица разговори (разговори за хляб, ток, вода, дрехи, обувки, оцеляване и правда), изтрити от съдържание, но съдържателни. По витрините висяха безплатни съвети (съветите как да си купиш нещо на лизинг. Голямо нещо, непотребно, но да е на лизинг, за можеш да го изплащаш с години, докато един ден не разбереш ,че всичко ти е на лизинг, дори и живота), а изпразнени от комплекси, чували (чували-хора, огромни, в големите си дрехи, от които можеш да направиш платна, преяли от охолство и събрали на лизинг съдби), лъскаха усмивките си (усмивки струващи скъпо, но ти няма как да го разбереш, при условие, че в устата ти има само няколко развалени зъба, а касата ти поема по една пломба на година).

По улиците паветата се караха (и как няма да се карат, когато отдавна не ги поправят, а са ги оставили на самотек. Потъват в калта, водата оголва основите им и с всеки дъждовен сезон, участта им да бъдат изтръгнати, приближава все повече) и постепенно се отдалечаваха, а в разстоянията между тях, дами губеха токчетата си (дами, ако все още има в тази държава, са жените на богатите, но те никога не ходят пеша. Другите недами, предпочитат равни и многофункционални обувки, с които ходят и в дъжд, и пек, тъй като могат да си позволят само по един чифт, а тези, които ги губят, са малкото, които поне един ден в годината искат да се почувстват женствени. Мал шанс). Тази приказка ми харесваше поради истинността на обстоятелствата. (и как да не ми хареса, когато си роб на обстоятелствата, когато знаеш, че живота ти е разменна монета на олигарси и чакат с нетърпение да умреш млад, за да не ти платят и грош, а през това време да използват всичко, което имаш, сили, желание, талант и труд).

В голямото съсредоточие на материалния свят, обвинените във фетишизъм мълчаха, а предметите говореха. Всяка неделя откачалките си купуваха любов (само в неделя има разпродажба. Само тогава пускат всичко на половин цена), а до понеделник я отравяха (отравяха я, за да не ги отрови тя, тъй като пускат на половин цена само стоки с изминал срок на годност. А кому е нужна любов с изтекъл срок на годност?).

На лампите това им се нравеше (лампи няма, те или са счупени, или откраднати, затова и малкото останали, виждат прекалено много, отколкото им се иска). Долната им челюст увисваше при вида на трупчетата, а жужащите им слънчеви езици се нажежаваха до алено (и как да не ти увисне челюстта, когато да си бездомник е професия, а за просяк те обучават. На чистачките им искат по три езика, минимум, за да могат, докато чистят и случайно се обадят от чужбина, да вдигнат телефона и да отговорят).

Пъстроцветни пеперуди, с навити до край пружини, летяха насам-натам и поскърцваха. Кръц, кръц вървяха часовниците и показваха 12. В този момент биеха камбаните за обяд.

Bon Apeti, тази хапка би преседнала и на най-лакомия!”

Дългичко ми стана разказчето, а когато го показах на редактора, благия и вежлив човек, той някак си почервеня. И без да съм твърде сигурен в твърдението си, мисля, че получи удар.

Засега спирам да пиша, докато откачалката, която ми крещи на сън не се появи отново и не ми изпратят някоя по-нормална муза, не толкова красива за моя вкус.