Четвърти ден ушите ми пищят и единственото, което чувам, са думите на среднощния ми посетител. Бих се заклел, че е някой велик писател, класик, ако не беше аргото и лошите обноски. Нахълтва призори, когато сънят е най-крехък и чувствителен, и крещи: „Ако буквите са пулс, а думите сърце, дали разказът е живот? Пиши, пиши, пиши....”
Ставам вдъхновен като балон и без никаква идея за какво да пиша. Та аз дори писмо не съм писал през живота си. В училище литературните ми отговори се изчерпваха в няколко изречения, които ясно да подчертаят слабата ми мисъл и силата в преписването.
А този класическия, с лошите обноски не си тръгва. Крещи ми и не ми дава да спя. Четвърти ден се опитвам да го прогоня, за да ме остави да поспя. Очите се затварят, изпитвам постоянен глад и жажда, а умората надделява все повече.
Сигурно по този начин се чувстват всички истински творци преди да сътворят ЧУДОТО.
Аз съм мечтател, но от скромните, ако мога така да се квалифицирам. Мечтая за уютен дом, защото живея в м ...