Здравей, Адам!
Минаха четири месеца, доста тъжни и пусти, ако питаш мен. За първи път намирам смелост да ти пиша след като си тръгнах, всъщност много пъти опитах, но не се получи. Питах се „нужно ли е да му напомням, че съществувам, сигурно отдавна ме е забравил, а и по-добре’. Да хвана онзи влак беше едновременно най-прибързано, най-рисковано, най-глупавото, но и в крайна сметка, надявам се, най-правилното решение. Ти каза онези думи и аз се изплаших, изплаших се, защото никой друг досега не се е интересувал от мен, колкото ти, нито пък някой е бил по-важен за мен от теб. Страх ме беше, че ти заслужаваш много повече, отколкото аз мога да ти дам, а аз получавах много повече от теб, отколкото заслужавах и можех да приема. А аз съм много неща, но не е и глупава – знам, че като взимаш, трябва и да даваш. Ти беше прекрасен...не, ти си! Може би за теб не е било нужно, но исках да ти го кажа. Може би сега съм готова да го кажа, а може би просто съм страхливка, която сега е достатъчно далече, ...