Здравей, Адам!
Минаха четири месеца, доста тъжни и пусти, ако питаш мен. За първи път намирам смелост да ти пиша след като си тръгнах, всъщност много пъти опитах, но не се получи. Питах се „нужно ли е да му напомням, че съществувам, сигурно отдавна ме е забравил, а и по-добре’. Да хвана онзи влак беше едновременно най-прибързано, най-рисковано, най-глупавото, но и в крайна сметка, надявам се, най-правилното решение. Ти каза онези думи и аз се изплаших, изплаших се, защото никой друг досега не се е интересувал от мен, колкото ти, нито пък някой е бил по-важен за мен от теб. Страх ме беше, че ти заслужаваш много повече, отколкото аз мога да ти дам, а аз получавах много повече от теб, отколкото заслужавах и можех да приема. А аз съм много неща, но не е и глупава – знам, че като взимаш, трябва и да даваш. Ти беше прекрасен...не, ти си! Може би за теб не е било нужно, но исках да ти го кажа. Може би сега съм готова да го кажа, а може би просто съм страхливка, която сега е достатъчно далече, че да не се бои от реакцията ти. Знаех, че нямаше да ме пуснеш, а трябваше, за това и не ти дадох право на избор. Винаги си знаел кое е най-добре за всички и по-специално за теб, но с мен сгреши, Адам...Между другото аз съм Кейт, онази, чиято асоциация за любов и за най-скъпо, си ти.
 

===============================================================
Пак съм аз... чудачката, както ме наричаше, помниш ли?
Днес минавах край един зоомагазин и се сетих за твоята костенурка и как ти каза, че тя ти носи щастие, а аз не я нахраних и тя умря. Съжалявам, Адам, че все грешах и че унищожих всичко хубаво твое. Това бе последното, което би ми се искало да направя, но може би така съм устроена. Бях лоша съседка, която не успя да опазя домашния ти любимец за седмица, после бях не до там лоша приятелка, но пък ужасно гадже. Често мисля за онзи следобед, когато бяхме у вас и боядисвахме апартамента ти, това беше най- забавният ремонт и въобще едно от най-приятните неща, в които съм участвала. На земята бяхме постлали листи от вестници и имаше една статия за мъж, който е спечелил от лотарията, а ти каза „но какво като има пари сега, щом е бил вдовец през последните 15 години, този огромен чек няма да върне съпругата му, няма да го изпълни с щастие и любов като нея’. Мисля, че в този момент се влюбих в теб. Не, защото каза нещо, което много хора биха казали в определени ситуации, а защото наистина го мислеше. Цялото ти същество го излъчваше, онази идея за истинска и вечна любов, за споделяне и всеотдайност, за една душа, разделена в две тела. Помислих си „ако някъде имам половинка, то най-вероятно е тази стая”. Помня как ме целуна за първи път на онзи фотьойл, как имах чувството, че сме единствените хора във вселената. Колко невероятни бяха следващите два месеца и колко мил беше ти....в апартамента ти винаги миришеше на портокалови кори, събуждах се и винаги имаше чаша кафе и за мен, покани ме още на първата седмица официално да заживея у вас, лично ми купи четка за зъби и ми освободи цял гардероб, прие котката ми в дома си, въпреки, че беше алергичен. Помня още как ходехме в онзи парк и хранехме гълъбите, как, когато видех нещо на някоя витрина и дори не си помислях, че може да си го взема, ти влизаше и си даваше понякога дори последните пари за мен и по-точно моите капризи, как сутрин ме гледаше с онзи влюбен поглед, въпреки че цялата бях рошава. Боже, Адам, толкова ми липсваш! Липсваш ми на опашката в магазина, вече няма с кого да се подигравам на касиерките, липсваш ми в книжарницата, когато се чудя коя книга да избера, липсваш ми дори, когато те няма да ми крадеш дистанционното постоянно, липсва ми да лежиш до мен на възглавницата ми и да ми дърпаш одеялото, а сутрин да си станал преди мен и да ми правиш от онова кафе. Липсваш ми във всяка минута, по всички начини и навсякъде!
 

===============================================================

1ви януари е. Беше най-ужасната Нова година и рожден ден в живота ми. Ядох китайска храна, гледах скучни черно-бели филми, докато котката лежеше в скута ми и дори заспах преди да удари 12:00. Спомних си как родителите ми казваха ,че съм последното им нещастие за годината, докато един ден не ме зарязаха при леля ми Аби под претекста, че съм труден характер и че изисквам прекалено много грижи и внимание, които не са готови да отделят за мен, защото са в разцвета на силите си. Всичките ми рождени дни минаха почти като обикновена дата, само леля ми купуваше близалка и казваше „мина още една година, порастваш, миличка”. А ти ми организира онзи прекрасен ден, когато за първи път се почувствах наистина специална. Хората казват, че с новата година идва и новото начало, но единственото, което искам в момента,е да се прибера при теб и да се върна към всичко, което имах тогава. Отново да съм в стаята на тавана над теб, макар все още да е толкова малка, бяла и потискаща, а когато ме извикаш, да слизам долу и ти отново да ме виждаш по онзи начин.



===============================================================
Искаше ми се да съм ти пратила поне едно от писмата, които ти написах. Иска ми се да знаеш какво ми е и да ми простиш, но знам, че ще бъда доста жалка, ако ти ги пратя след толкова много време и очаквам да забравиш такова непростимо поведение. Иска ми се да знаеше и едновременно с това да не е вярно, но е факт, че те обичам може би тройно повече, откакто си тръгнах. За съжаление е вярно, че след време човек осъзнава какво е имал, но е късно, защото вече го е загубил. А аз те загубих по най- нелепия начин, реших го сама, просто си купих билет и избягах. Сега, когато е минала почти година, откакто си тръгнах, се чудя дали съм си тръгнала именно, защото съм те обичала и съм искала най-доброто за теб, дори и аз да не участвам в това ‘най-добро’, или съм била пълна егоистка и съм искала да избегна момента, в който се привързвам толкова безнадеждно към някого, който накрая ме изоставя, че се чувствам после тотално разбита, измамена и ненужна за самата себе си. Чудя се дали ме обвиняваш и дали въобще някога се сещаш за мен. Понякога пък тайничко, дори от самата мен, се надявам и почти си вярвам, че все още ме обичаш и ти липсвам. В такива моменти ми идва да взема един еднопосочен билет и да се върна и да остана с теб завинаги. Онова истинско завинаги, което ще трае до края на живота ми и да се надяваме, че моят край ще е по-скоро, защото, ако веднъж се върна, повече не бих могла да прекарам и един ден без теб.



===============================================================
Здравей, Адам!
Реших да направя нещо, което не очаквах. Това е само прикрепено писмо, всичко пише в останалите. Надявам се да ги получиш, но е възможно и вече да не си на същия адрес, на който аз мечтая отново да бъда (разбира се, не и, ако ти не си). Твое право е да не ги четеш, защото може би в тях ще пише неща, които отдавна вече не те интересуват, но все пак наистина се надявам да ги погледнеш и да не се присъединиш към моята теория, че „по-добре никога, отколкото късно”. Понеже не мога да съм сигурна, че ще прочетеш другите, то поне се надявам да стигнеш до края на това и да разбереш следното: Обичах те и още те обичам, дори повече. Съжалявам, ако тези думи сега ти носят по-скоро тъга, отколкото нещо друго, но реших, че е редно да знаеш. Грешката не беше в теб, а в мен и в това, че така и не се научих как да побеждавам страховете си и че така и не проумях, че може би наистина съм всичко хубаво в това, което виждаше в мен. Никога не съм се съмнявала в теб, освен може би най в началото, съмнявах се мен и собствените ми възможност, най-вече спрямо теб и общото ни бъдеще. Искрено се надявам, че си щастлив, макар и искрено да съжалявам, че аз не участвам в това. Ти беше най-хубавото нещо, което съм имала, при това съвсем безплатно и незаслужено.




===============================================================
Защо изчака година и половина, Кейт? Със заминаването си за кратко ме накара да те намразя, почувствах се предаден и изоставен, но и за момент не съм си мислил, че любовта ми накрая няма да се окаже по-силна и няма да мога да го забравя. Мисля единствено за всичко хубаво, което имахме заедно. В плика е еднопосочният билет, влакът е нощен, но тъкмо ще си тук сутринта за кафето си. Искам те в най-скоро време тук и то завинаги.