Не намирам смисъл. Смисъл да живея… смисъл да обичам… смисъл да се надявам... да искам… да продължавам. Вървя сама без път, без идея или поне мисъл, която да ме крепи. Разпадам се. Разлагам се жива. Няма тъга. Няма смисъл. Няма любов. Няма желание. Няма мечти. Няма нищо… Тъмнината е нещото, в което мога да се скрия. Да се скрия от теб. Да се скрия от себе си... Да се скрия от анархичното чувство за собственост. Самата хипнотичност.

 Толкова много замръзнали думи. Толкова излетели мечти. Разбити обещания, преплетени в лъжи. Няма да се моля за милост. Не искам.

Гледам кръвта си. Червена, студена... Капка по капка... Животът ми изтича. Не ме е грижа. Това не е живот. Празен, пуст, безсмислен, студен... жесток. Не искам да продължавам.

 Изоставена. Безразлична.  Такава съм... или поне плътта, която представлявам в момента.

 Преминавам пред толкова състояния. Накрая остава само безразличието. Не ме интересува къде отивам, какво ще правя, как ще го направя. Не ме интересува живота ми. Не виждам път.

~ ~ ~

 Седнала в празната стая, гледам как собственото ми тяло се разпада. Не. Аз го разрушавам. Няма нищо отвътре, защо трябва да има нещо отвън?

 Режа, късам. Не намирам покой. Дори не усещам болка. Не усещам нищо. Кръвта е толкова студена… но не ме е грижа. Това, което правя сега, е най-доброто, което направих през цялото си празно съществуване. Писмото, което оставям след себе си, е най-добрият начин да кажа това, което трябваше да бъде казано. Не оставих нищо, докато живях. Ето Смърт, вземи го. Знам, че нищо не променям, но това е нещото, за което живях. Живях, за да го дам на теб… какво друго мога да направя? Какво друго искам? Нищо…

~ ~ ~

Гледам безжизненото си тяло... Преминах. Намерих вратата за изхода и преминах. Извън всички лъжи, обещания, твои желания… Душата ми няма да се бори повече. Мислех, че след смъртта всичко свършва. Затваряш очите си завинаги. И без това безжизненото ти сърце спира. Всичко свършва.

 Сега разбирам, че не е така… Ще изживявам целия този кошмар още и още. Но този път ще усещам и болката и дъха си. Дори ще чувам сърцето си. Ще бъда осъждана и наказвана. Пристрастена към наказанията, ще усещам само гнева на другите загубили себе си, като мен. Няма да мога да слагам маската на безразличие и да гледам безучастно. Не. Ще е много по-жестоко от преди.

 Не съжалявам за това, което направих. Оставих теб, с твоите грехове. О, стига! Ти ме забрави много отдавна. Остави ме да се давя в кръв и ми обърна гръб. Не съжалявам, защото, колкото и да е дяволско това, което ме очаква, аз избягах... а ти оставаш там… Сам, както бях аз… както искам да бъдеш. Да. Това е отмъщение. Това е срам, който аз не можах да обрека на безгрижие. Наказвам теб!...