Не намирам смисъл. Смисъл да живея… смисъл да обичам… смисъл да се надявам... да искам… да продължавам. Вървя сама без път, без идея или поне мисъл, която да ме крепи. Разпадам се. Разлагам се жива. Няма тъга. Няма смисъл. Няма любов. Няма желание. Няма мечти. Няма нищо… Тъмнината е нещото, в което мога да се скрия. Да се скрия от теб. Да се скрия от себе си... Да се скрия от анархичното чувство за собственост. Самата хипнотичност.
Толкова много замръзнали думи. Толкова излетели мечти. Разбити обещания, преплетени в лъжи. Няма да се моля за милост. Не искам.
Гледам кръвта си. Червена, студена... Капка по капка... Животът ми изтича. Не ме е грижа. Това не е живот. Празен, пуст, безсмислен, студен... жесток. Не искам да продължавам.
Изоставена. Безразлична. Такава съм... или поне плътта, която представлявам в момента.
Преминавам пред толкова състояния. Накрая остава само безразличието. Не ме интересува къде отивам, какво ще правя, как ще го направя. Не ме интересува живота ми. Не виждам ...