(откъс)

Анна лежеше в огромната спалня сама и четеше. Беше се качила непосредствено след обяда, минал в шеги за следващите няколко дни, които можеха да се окажат доста бурни и динамични. Все пак четири деца на едно място не е шега работа.

- Какво четеш? - запита я току-що влязлата Юлия. Внимателно бе отворила вратата и надникнала в спалнята на път за тяхната стая. Не очакваше да я намери будна, но се излъга.

- Новия завет - отговори кратко тя, затваряйки книгата и вглеждайки се внимателно в Юлия. Искаше да провери каква ще бъде реакцията на току-що казаното от нея.

- Вярваща ли си? - запита приятелка ù, присядайки до нея на леглото. В очите ù се криеше известен смут от това, че бе станала свидетел на нещо твърде лично и за пръв път не знаеше какво повече да добави към въпроса си.

- Би могло да се каже да - завъртя неопределено с глава Анна. - Но малко по-особено... - недовърши, не знаеше дали има смисъл да обяснява повече.

- Как особено?... - полюбопитства Юлия, поела дъх за по-дълъг въпрос, но внезапно се спря. - Притеснявам ли те като питам за тези неща?

- Не. Мен не ме притесняваш. Но ти самата си смутена от този факт...

- Ами, малко съм изненадана - Юлия наистина се чудеше какво да каже.

- Защо?

- Защото нашето поколение не е научено да вярва в религията...

- А сега вече го отучиха да вярва и в каквото и да било друго - позасмя се Анна. - Но аз не вярвам точно в религиите в оня общопознат ни смисъл... - направи пауза. - Вярвам в Бога...

- Не е ли едно и също?

- За някои е, но за мен са малко различни неща.

- В смисъл?

- В смисъл, че се опитвам да открия смисъла в ценностната система на тази вяра, а не в ритуалната ù страна. - Анна забеляза недоумението, изписано по лицето на Юлия и разбра, че не ù е ясно за какво говори.

- Не разбирам. Тези неща не вървят ли заедно?

- Някъде вървят, някъде - не. Има различни църкви, да не говорим за различните ордени и философски школи ...

- Нищо не разбирам от тези неща - уточни Юлия.

- Аз също, но не ми е и необходимо. За мен има смисъл това, което ги обединява, а не онова, което ги разединява. За това дори не си правя труда да разбера разликите. Не мисля, че са важни. Важни са общите неща и ето тази Книга - сложи ръка тя върху Библията, която четеше преди малко.

- Но в такъв случай не ти ли е трудно? Как разбираш какво трябва да правиш? Нали все пак вярващите са свързани с вярата чрез принадлежността си към дадена църква и нейните канони? - Юлия изстрелваше въпросите си един след друг, сякаш се бяха скупчили на езика ù и бързаха да се махнат оттам.

- Не. Защо да ми е трудно след като имам това? - запита Анна и посочи с ръка Книгата. - Тук е написано всичко, което трябва да правя за да съм, както казват, във вярата. Другото са неща измислени от хората и за хората.

- Думите ти звучат доста еретично...

- Да, преди векове сигурно щяха да ме сложат на кладата, но сега не съм застрашена от подобно нещо. Пък и няма да стигнат дървата за тези клади - пошегува се тя. - Най-малкото поради това, че прекалено много станаха абсолютните неверници за да обръщат внимание на такива като мен, вярващи по малко по-особен начин или по-правилно би могло да се каже, по техен си начин. А и не искам да кажа, че нямам нужда от приятели или съмишленици, или хора, с които да разговарям за това... Само съм убедена, че не е нещо, което непременно да изисква принадлежност към някаква капсулована религиозна група. Да не говорим пък за по-особените, понякога грандомански символи, които претендират, че символизират и възвисяват вярата... Всяка демонстрация на такава чисто човешка надменност и гордост ме дразни.

- Не си ли много критична и взискателна?...

- Не, пък и не съдя никого, нито хора, нито религиозни групи.... Нито за разбиранията, нито за начина им на живот. Говоря за собствените си разбирания... и за това, че се обръща повече значение на външните неща, отколкото на духовните... Има и още нещо, което не ми дава мира и ме кара да се дразня от нещата, за които ти говоря... Не мога да забравя, че Този, Който дойде да ни научи на праведност, живя повече от скромно на земята, не бе облечен в злато и пурпур и не Му трябваха огромни катедрали за да бъде запомнен. На Него му стигна и кръста...

 И двете замълчаха за няколко кратки мига.

- Принадлежиш ли към някаква църква? - попита все така плахо Юлия

- Бих казала, че до известна степен принадлежа към българската православна църква... Поне в нея съм кръстена, но като гледам какво става в самата нея и сред свещениците ù, не мисля че точно те са тези, които ще ме заведат при Бога... А, ако сега ме попиташ и към кой синод съм, ще ти кажа: към нито един. Това, което ставаше и става там, за мен е позор за хората и гавра с вярата. И както виждаш, търся това, от което се нуждая не под покрива на единия или на другия синод, а в Словото. Мисля, че щом Бог ми е дал очи за да виждам, умение да чета и ум за да разбирам прочетеното, ще ми даде и прозрение за да проумея това, което иска от мен.

- Говориш странни за мен неща... Аз също бих могла да кажа, че вярвам в нещо извън нас и над нас, но не бих могла да определя начина, по който го правя. Мога да кажа единствено, че се опитвам да спазвам традиционните християнски празници и... май няма много друго, което да кажа. Опитвах се на няколко пъти да почета нещо от Стария или Новия завет, но не разбирах почти нищо и тогава започвах да се чувствам зле. Получаваше се нещо като да се опитваш да се облечеш в чужди дрехи, които хем не са ти по мярка, хем много ти харесват, хем не знаеш защо трябва да ги носиш ... Изпитвах някакъв странен дискомфорт, сякаш се опитвам да надникна в нещо, в което не ми е позволено да си вра носа... - Юлия замълча за момент, но Анна знаеше, че ще продължи да говори. Беше изпадала и друг път в подобни ситуации. Знаеше, че много хора не говорят на тази тема, не защото няма какво да кажат, а поради това, че няма кой да ги изслуша. Понякога беше необходим само един малък импулс или невинен повод за да се престрашат да кажат това, което мислят или чувстват. - Чета, а все едно, че е написано на някакъв друг език, който уж знам, а, всъщност, нищичко не мога да проумея... Не съм сигурна дали разбираш какво искам да ти кажа...

- Разбирам те, не се мъчи да ми го обясняваш. Аз самата съм минала през този етап и това състояние ми е много познато... Но се преодолява. Иска се само по-голяма упоритост, постоянство и желание да искаш да го разбереш. В началото е все едно, че виждаш нещо надалече, потопено в някаква мъгла, без ясни контури и точни значения. След това постепенно започва да става по-близко и по-ясно, докато се стигне до момента, в който започваш да различаваш и откриваш все повече и повече детайли. По-късно дори разкриваш различен смисъл в едни и същи слова. Изпадала съм в състояния, в които колкото и да търся нещо, имало за мен определен смисъл в даден момент, по-късно да не съм го намирала, т.е. при следващия прочит са ми се разкривали съвсем други значения, различни от предишните...

- Говориш така, сякаш някой ти дава възможност в един или друг случай да видиш едно или друго значение...

- Не бих могла да споря, че не е така... нито пък че е така...

- Бррр, побиват ме тръпки като те слушам как спокойно говориш за тези неща...

- Защо трябва да се страхуваш?... Страшно е незнанието, познанието за тях носи успокоение...

- Как започна с това?

- Започна... с една диагноза... - отговори Анна и замълча, чудейки се дали да продължи да говори по темата.

- С диагноза ли? Каква диагноза? - погледна я стреснато Юлия.

- С възможно най-лошата и най-отчайващата... - събра смелост Анна да започне разказа си, виждайки недоумението и съчувствието по лицето на приятелката си.

- И кога стана това?

- Преди около 6-7 години...

- Какво се случи тогава?

- Получих "повиквателна" от онкологията в Пловдив след един съвсем рутинен преглед и едно още по-рутинно профилактично изследване. - Юлия ахна и затисна с длан устните си. Очите ù гледаха уплашено, но в погледа ù се четеше, че не може да повярва на чутото. - На самата повиквателна имаше три удивителни след "Явете се веднага в ...", така че и на кварталния идиот би му станало ясно за какво става дума.

Всъщност, няколко дни преди това ми се бе обадила моята си лекарка, която ми бе взела пробата. С нея се познаваме повече от двадесет години, приятелки сме и след като чух притеснения ù глас и за какво става въпрос, въпреки че се опита да смекчи нещата, буквално ме втресе. Мога да ти кажа, че думите ù имаха върху мен ефекта на врялата вода. Извика ме в Смолян и след като ми назначи някакво лечение, защото бях се и попростудила на всичкото отгоре, ми каза след колко време да отида за ново изследване и то доста по-сериозно. Докато ми обясняваше, за какво става въпрос и се мъчеше да ме успокои, сърцето ми се беше свило и на няколко пъти се улавях, че не ми достига въздух от притеснение и уплаха...

Трябваше да извърша предписаните ми процедури и след това да отида за да вземат съответния материал от мен за новите по-прецизни проби. Имах на разположение около седмица до десетина дни за лечение. Вече съм забравила колко точно - сториха ми се месеци. След това трябваше да направим взимането на материала и изследването... Предупреди ме, обаче, че веднага ще ме сложи на операционната маса, ако диагнозата се потвърди.

Обадих се на родителите си и им казах каква е ситуацията. Ако се наложеше да бъда оперирана, трябваше някой да гледа децата. Съпругът ми, тогава още не бяхме разведени, беше заминал за някой и друг месец в Русия на работа и бяхме с децата сами в къщи.

 Беше някъде към края на зимата и началото на пролетта и времето тъкмо бе започнало да се оправя. Навън грееше слънце, макар и все още да бе хладно, но на мен ми бе все едно. Мислех само за децата. Непрекъснато се тревожех за това, че са все още малки за да останат сираци... Това беше и мисълта, която изобщо не ми излизаше от главата. Колкото и да е странно, започнах да броя евентуалните месеци, които ми остават с тях, а и на тях с мен...

Не помня точно каква бе причината, като че ли лекарката ми бе дала болнични, но помня, че няколко дни си бях в къщи по цял ден. Освен на майка ми нямаше на кого изобщо да кажа за какво става въпрос и стисках зъби за да не се изтърва пред някого. Такива неща не могат да бъдат споделяни дори и с най-близките приятели. Два или три дни след обаждането на лекарката, дойде и онова "Съобщение", така ги наименоваха, с трите удивителни. Това беше капакът на всичко. Бях направо вкочанена от страх и ужас пред това, което ми се случваше и което евентуално ми предстоеше занапред. Чудех се колко ще е това занапред и мислех само за децата. Те се връщаха от училище и аз не знаех нито какво да им кажа, нито как да говоря с тях. Криех всичко, а и така бе нормално - нямах право да ги травмирам предварително. Когато му дойдеше времето, щяха да разберат... Дори не дадох повод да си помислят, че се е случило нещо. Най-много се пазех от голямата ми дъщеря. Страхувах се да не усети, че нещо не е наред. Можеше да долови притесненията ми и да разбере, че има някакъв проблем, докато малките не ми обръщаха чак толкова внимание. Изпращах ги сутрин на училище и сядах да мисля. Имах нужда от утеха, но не знаех от кого да я потърся за да я получа.

В един момент, на втория или третия ден от лечението, ми хрумна да се обърна към Библията. Взимах я в ръцете си и тъй като не знаех какво и как да чета, отварях на посоки. Така започнах. Не че преди не бях я отваряла, но поради онова чувство, което ти така добре описа, бързо, бързо я затварях...

Анна разказваше, а Юлия се насилваше да я гледа без да реагира на думите ù. От време-навреме очите ù се пълнеха със сълзи, но тя ги преглъщаше и продължаваше мълчаливо да я слуша. По лицето ù бе плъзнал ужас от това, което чуваше от Анна. Почти се беше свила от вълнение и само дълбоко поемаше въздух без да отрони и думичка.

- ... Първо я четях, а след това я затварях и започвах да се моля. Шепнех на ум някакви мои си, измислени молитви, в които най-често присъстваше мисълта за децата ми и за това, че ако Той не ми помогне и не ме спаси, те ще останат сираци... В моментите, в които не рискувах децата да забележат какво правя, вършех само това. Слагах някаква манджа на печката и сядах с Библията в ръце. Отварях на посоки и започвах да чета първия ми попаднал пред очите стих. И така почти непрекъснато до деня, в който трябваше да отида за контролните проби и изследвания...

Беше и странно, и страшно. Странно, защото никога не бях минавала през такъв душевен катарзис. И страшно, защото за пръв път разбрах, че точно това е моментът, в който няма да мога да намеря нито един човек на земята, който да може да ми помогне или поне утеши в тази ситуация. Тогава реших да се обърнах към Бога - Единственият, Който имаше силата и възможността да ми помогне. Единственият, Който, ако не ми помогнеше, можеше поне да ми даде спокойствие и смелост да посрещна всичко, което ми предстои...

Знаеш ли? Ние всички знаем че ще умрем, но това е някъде далече в бъдещето, в един неопределен ден, т.е. далечно и неизвестно, но, всъщност, не сме застраховани, че това не може да се случи утре или вдруги ден, или през следващата година. Но сме спокойни, защото неизвестността ни носи спокойствие. Единствено това незнание не ни травмира. То ни действа точно обратното - успокоява ни. А е ясно, че това един ден се случва с всекиго. Просто такъв е животът... Независимо от това, не ни е така страх от смъртта, когато не знаем определения ни ден. Предполагаме ли крайния си срок, чак тогава започваме да правим разбор на живота си. Тогава разбираме колко глупости сме извършили и с колко сме могли да се разминем. Колко много неща имаме да свършим, но, уви, времето ни е на привършване.

Нещо подобно се получи и при мен. Изведнъж видях колко много глупости съм правила,... колко много неща имам да довършвам, а колко изобщо не бях започвала и то особено за децата си. За и от това ме болеше най-много... Не можех да си представя, че ще пораснат без мен и няма да мога да ги виждам... - Анна си пое дълбоко въздух и малко по-спокойно продължи: - Всякакви такива мисли се въртяха тогава в главата ми и търсех, както ти казах, някаква утеха. Нещо, което да ми донесе мир и спокойствие, а и да смачка този гаден страх, който ме бе сграбчил в лапите си и не ми даваше дъх да си поема...

 И една нощ, ден или два преди да отида за контролните изследвания, сънувах много странен сън. Сънувам, че спя... Легнала съм на спалнята, така както винаги го правя и в съня си се събуждам от това, че до мен седят двама млади Мъже, някъде на по около тридесетина години. Те са от дясната ми страна и това е съвсем нормално, защото точно от дясно е пътечката за минаване край спалнята. Не виждам на какво седят, но позите Им са такива, сякаш наистина са седнали на нещо.

 Единият Мъж целият е в светлина и излъчва светлина, която някак особено блести. От това не мога да различа ясно чертите на лицето Му. Дрехите Му са бели, както и на Другия, но самата светлина около Него е жълтеникава, като слънчевата и леко оцветява дрехите Му в жълти нюанси. Виждах Го, но виждах повече тази особена, бляскава светлина, която излизаше от Него и в която бе потопен Той самият, без да мога да различа някакви по-фини детайли.

До него седеше другият Мъж, около който имаше ореол от наситено-синя светлина, която също имаше странен блясък. От нея дрехите Му синееха и чертите на лицето Му се различаваха малко по-добре... Не че изобщо не различавах лицата Им, но тези странни светлини ми пречеха да Ги видя ясно...

Преди малко ти казах че бяха облечени в дрехи, но това не бе общоприетото мъжко облекло, което познаваме днес. Бяха облечени в дълги едновремешни роби, с халати върху тях, които имаха дълги и широки ръкави. Не виждах самата дължина на дрехите, защото седяха, но по начина, по който покриваха коленете им, бях сигурна, че са до пода. Приличаха на дрехите, с които обикновено рисуват светците по иконите...

Водеха някакъв разговор и аз следях само с очи и с глава диалога между Тях. Лежах по гръб и можех единствено да движа главата си. Не помня какво точно говореха помежду си, но знаех, че се отнася за мен и за заболяването ми... за тази проклета диагноза... Помня, че Мъжът в синьо убеждаваше Другия, Който бе в "особено" жълтата светлина да ми помогне. Изтъкваше някакви доводи, които не помня, но не защото съм ги забравила от изтеклото време, а защото дори в момента на събуждането си, нямах спомен за самия разговор...

Помня, че говореха за мен, за живота ми, за миналото ми и за излекуването ми. Обсъждаха защо трябва да го направят. Самото ми излекуване зависеше от Този, Който беше в "слънчевата" светлина и ако бъдеше убеден от другия, че си заслужава. Говореха и за някакви грешки в живота ми до този момент, но по такъв начин, че не разбрах за какво точно става въпрос.

Не беше особено приятно и определено чувствах вътрешен дискомфорт, вина и някакъв срам от това, че не съм била съвсем такава, каквато се е очаквало да бъда... Би било даже по-точно, ако кажа, че чувствах разкаяние за грешките си, за купищата пропиляно време, за някакво излъгано доверие, доверие, което ми бяха гласували, а аз не бях оправдала... Фактът, че не съм подозирала за него, не ми служеше за оправдание... точно обратното, защото от мен се очакваше да зная за това доверие...

Всичко това, което ставаше бе и доста плашещо, защото от начина, по който разговаряха, ми стана ясно, че знаеха всичко за мен. Аз бях отворена книга за Тях и бях убедена, че прозират и четат мислите и чувствата ми, нищо че точно в този момент изобщо не се интересуваха от тях. Не им правеше впечатление дори това, че Ги виждам или това, че съм свидетел на разговора Им... Не се интересуваха и от обещанията, които бях готова да дам и които, наред с другите чувства, бяха ме изпълнили цялата... заедно с надеждата...

Странно и страшно е да бъдеш ням свидетел на това как се решава съдбата ти, без да имаш право на мнение или отношение... Не мога да ти опиша какво е да знаеш, че чувствата, мислите и вълненията ти не могат да повлияят с нищо на едно такова решение, да разбереш, че не можеш да контролираш нищо, дори бъдещето на собствения си живот, ако изобщо ти се позволи да имаш такова бъдеще... Не може да се предаде с думи. Може би единствено осъдените на смърт могат да ме разберат какво точно искам да кажа...

Анна помълча няколко секунди замислена като не гледаше в приятелката си. Беше вперила поглед някъде над главата ù, но сякаш се взираше дълбоко в себе си, в дъното на душата си - там, където следите от преживяното все още бяха дълбоки и не бяха засипани от праха на времето и забравата. Мълчанието се проточи, но Юлия не посмя да я изтръгне от унеса на спомените. Изчака я да продължи, сама разтърсена от отчаянието и безнадеждността, които бе доловила в последните ù думи.

- Говореха и за евентуалното ми бъдеще, и за това, което можех да направя в него, ­ продължи да говори Анна с по-бодър глас ­ но точно за тази част нямам спомени дори от чувства и емоции, да не говорим за нещо друго... Не зная дали ме разбираш, но спомените ми са свързани повече с конкретни емоционални състояния при този разговор, отколкото с думите Им... Тях не си спомням, сякаш при събуждането ми някой ги бе изтрил с гумичка. Не помня нито една, нищо че мога да пресъздам цялата сцена като картина.

Колко време е траел този диалог между тях не зная, но от края на разговора разбрах, че ще ми се помогне и повече няма да имам проблеми... Обсъждаха всичко така, сякаш не ги виждах и не ги чувах... Аз самата се бях вцепенила без да знам от какво... дори не можех да говоря, но то и не беше нужно. Знаех, че Те знаеха какво мисля.

Едновременно с нахлуването на увереността, че от този момент нататък нещата с мен ще се оправят, изведнъж всичко свърши... Не помня момента, в който си тръгнаха, но се събудих от невероятен гръм, взрив или нещо подобно, което съвпадаше с тяхното изчезване... Просто тези две неща станаха едновременно...

Усещах как спалнята се люлее и скочих от нея. Бях се стреснала от звука и разлюляването и сърцето ми се беше качило в гърлото от страх. Не знаех какво става. Първата ми мисъл бе, че е гръмнал бойлерът и хукнах към банята. Направи ми впечатление, че синът ми, който спеше в хола, продължаваше все така спокойно да си спи - по нищо не личеше да е чул това, което бях чула и усетила аз. В банята всичко беше наред. Нищо не беше гръмнало и слава Богу, защото двете ми дъщери спяха в детската стая до банята и ги делеше само една стена от нея. Надникнах и в тяхната стая, но и те спяха непробудно. Не можех да проумея от къде бе този гръм, но си спомням ясното усещане, че спалнята се люлее от него като при земетресение. Помислих си да не е мълния, паднала наблизо, но времето бе хубаво и нямаше и следа от буря или облаци по небето.

Върнах се и отново си легнах. По някое време трябва да съм заспала пак, но когато станах на сутринта, ясно си спомнях какво бях сънувала и усетих невероятно спокойствие... Вярвах, че сънят не е случаен и че от този ден всичко ще бъде наред. Знаех, че се бяха отзовали на молитвите ми и се бяха погрижили за мен, макар и да не знаех Кои и Какви бяха Тези Мъже... Можех само да предполагам. Както тогава, така и сега. Знаех, че тази нощ ми бяха помогнали, бяха ме върнали към нормалния ми живот ... Нещо повече, бях убедена, че след тази нощ диагнозата ми няма да се потвърди.

Така и стана. Само два или три дни по-късно първоначалната диагноза бе отхвърлена и се оказа нещо далеч по-невинно и въобще не толкова страшно. Това е... - вдигна рамене Анна за да покаже, че няма какво повече да добави. Беше се изморила от дългото говорене, но въпреки това продължи: - Аз вярвам в съня си и в изцелението си и то, без каквато и да било заслуга от моя страна,... като изключим това, че се бях обърнала към Единственият, Който можеше да ми помогне и Той го бе направил... 

Юлия помълча известно време, без да знае какво да каже. Разтриваше зиморничаво рамене, нищо че температурата в стаята бе доста висока. Вратата на терасата бе отворена и отвън нахлуваше почти горещ въздух.

- Настръхвам... - промълви тя. По лицето ù можеше да се прочетат всички онези чувства, които се вихреха в нея. Беше объркана от чутото. - Всичко ми изглежда страшно неправдоподобно... - Погледът ù беше неуверен. - Не - каза бързо тя, като видя въпросителния израз на Анна. - Вярвам ти. Вярвам, че си го сънувала, но ми е странно да повярвам, че такива неща изобщо могат да се случват и то в днешни дни.

- Защо? Какво им е на днешните дни? Те не са по-различни от тези преди две хиляди години...

- Ами, мисля си, че ако изобщо са се случвали такива неща, то те са ставали в миналото. В днешно време не стават чудеса...

- И кой е казал, че не стават? Това, че ние не искаме да ги видим и че им намираме "рационални" обяснения, не значи, че ги няма. В крайна сметка, от онези времена та до днес, човекът не е надскочил много себе си и страховете си. Той и днес, както и тогава вижда това, което иска да види. За другото, което противоречи на разбиранията му или казва, че не съществува, или му намира някакво "научно" обяснение...

- Не зная. Не мога да го проумея. Не би ли могло да има някакво по-нормално обяснение за твоето излекуване или по-точно непотвърдена диагноза? Например, не може ли при първото изследване диагнозата да е сгрешена? Наистина ли вярваш, че точно този сън те е излекувал? Все ми се струва, че има и друг отговор - по-простичък, по-обикновен, по-естествен.

- Кой може да каже кое е естественото и кое неестественото в този свят? Аз вярвам, че изцелението ми дойде от този сън и не намирам нищо лошо в това. Дори и да не е така, не е толкова важно. Важното е, че след него животът ми се промени и то, надявам се, за добро... Дали е така, ще го разбера някой ден, когато пак се срещна с Тези Мъже - пошегува се тя. - Защото аз съм убедена, че ще се срещна отново с Тях, но ... този път няма да е така мълчаливо... Това е, другото е работа на психолозите, ако искат да се ровят толкова надълбоко...

А ти? Твоето мнение какво е? Аз ти го разказах, така както го сънувах и така, както го помня. Какво мислиш ти за този сън?

- Не зная какво да мисля. Има две вероятности. Първата е, че наистина може да си била излекувана свръхестествено от Мъжете в съня и втората, че е нещо съвсем естествено с много по-просто обяснение...

- Чуй се само как говориш за тези неща. Първото излекуване би било свръхестествено, второто - съвсем естествено. А ако няма първо и второ? Ако просто са двете страни на една и съща монета? Ако не е важно самото излекуване, а последиците от него?

- Не зная... Объркана съм... Някак вътрешно не искам да повярвам в първата възможност, защото това ме кара да си задавам още куп въпроси, на които нямам отговор и които ме плашат...

- Защо да те плашат? Нима човечеството още от своето раждане не е започнало да си задава въпросите кои сме и от къде сме дошли; кой ни е създал и какво се крие в нас ...

- Мислиш, че сънят ти може да даде отговор на тези въпроси?

- За мен го направи. За другите не отговарям...

- Вярваш ли, че е толкова просто? Та дори науката, колкото и да е развита в момента, още не е дала отговор на нито един от тези въпроси, а ти смяташ, че един сън може да ти открие истината?

- Първо, не съм сигурна, че не е дала отговор. Просто си мисля, че ние по-обикновените хора нямаме достъп до тези отговори... А научните доказателства не са чак толкова необходими, макар че и те не са за пренебрегване. И доколкото зная те са повече за съществуването на Бога, отколкото против, но няма да те обременявам с факти.

- Защо?

- Защото е много дълго за обясняване... Достатъчен е фактът, че едни от най-брилянтните и напредничави умове на човечеството са вярвали и вярват в Бога, дори в днешно време. Защо мислиш, че го правят? От академици и професори - до най-обикновени учени и то от най-различни области на науката - физици, математици, астрономи, биолози и т.н. ... От куртоазия ли?

- Не, но те сигурно знаят за това много повече от нас, обикновените хора.

- Това, като че ли не е точно така, но има нещо много по-важно и съществено. Това, че всички отговори са ни дадени така, че да не сме зависими от науката. Това е доста важно условие за да имат достъп до тях всички хора, включително и тия, които не са живели във времето на научно-техническата експанзия... А най-важното е, че същите тези отговори са и вътре в самите нас. Само трябва да ги открием.

- И как да го направим?

- По най-лесния възможен начин. Като повярваме.

- Как да повярваме?

- Ей, така както децата вярват в приказките... Дори и в тази малка Книжка - посочи тя Новия завет. - пише: "повярвайте като децата..."

- Но ние не сме толкова наивни като децата. Колкото повече порастваме, а след това остаряваме, толкова повече рационалното зрънце набъбва ли набъбва в нас, докато в един момент ни залепи твърдо за земята и ние спираме дори да вдигаме поглед към небето... А и, ако повярваме с наивността на деца, няма ли да станем лесна плячка за разни недобросъвестни емисари, които се крият зад вярата с цел лични облаги? На малко ли такива "театрални" постановки се нагледахме през последните години? Да не говорим колко деца си отидоха от този свят, подведени от разни самозвани "пастири"...

- А не мислиш ли, че основната причина за това е незнанието ни по тези въпроси. Ние сме абсолютно неграмотни в това отношение. И не само, че сме неграмотни, но и не си правим труда да се ограмотяваме. Да не говорим пък как ограмотяваме децата си! Ти казваш, че много деца са си отишли от този свят, ей така, за нищо и аз съм напълно съгласна с теб. И не си отидоха само деца, ако трябва да бъдем точни. Много повече са си отишли от дрогата и спина, обаче... Хайде сега да направим един паралел между това, което вършим за да ги предпазим от тях и това, което правим за да ги предпазим от, ако мога така да го нарека, "обсебването" от разни "неправилни" вярвания...

- Ееее, не е едно и също? - рече Юлия.

- Не съм казала, че е. Само правя едно разбираемо сравнение. И каква е профилактиката срещу тях?... - Анна направи пауза за да даде време на приятелката си да обмисли въпроса.

- Ами, - колебливо започна тя, но след това продължи по-уверено - провеждат се разяснителни кампании, печатат се бюлетини, преследват се разпространителите на дрога... Доколкото зная има цели седмици, посветени на антиспин кампаниите или такива на антидрогата. Тези, които са попаднали под влиянието на наркотиците ги лекуват, както се лекуват и тези, които вече са болни от спин... Има много и различни неща, които се правят, не мога да ги изредя сега всичките.

- Да, така е. Не може да се изреди всичко, което се прави против тяхното разпространение... - съгласи се Анна с нея. - В някои държави се раздават презервативи, другаде чисти спринцовки, даже проверени и качествени дози дрога... При нас също се провеждат някакви мероприятия, макар и не като последните две, но то е по съвсем обясними причини... Просто държавата няма финансова възможност, а и тези две явления уж все още не са чак такъв бич за обществото ни... За сега са засегнати само единици, а както се казва "огънят си гори там, където падне"... И въпреки това много неща се вършат профилактично, макар и козметично,... като се мъчим да се погрижим за физическото оцеляване на децата си...

А как се грижим за духовното, след като то е разковничето и за успеха в борбата с дрогата, и с наркотиците, и дори с престъпността? Какво правим за да не грешат и в него, така както грешат с наркотиците и безразборния секс? Как обясняваме на тези деца, че животът, дори собственият, трябва да се уважава, да се пази, да се цени. Знаят ли, че Животът е най-скъпоценният дар от Бога и не бива нито да се пропилява, нито да се посяга на него!?... На колко от тях е обяснено още от малки, че всеки от нас има свое собствено предназначение, собствена мисия на тази земя и не бива да си тръгва от нея по собствена воля?!...

Та самоубийството е смъртен грях и думичката "смъртен" е, не защото човек умира тук на земята и за земята, а защото се отказва от този най-висш дар - живота. И от този тук земния, и от онзи отвъд,... където и да е това отвъд, между впрочем... И изобщо говорим ли им за онази другата страна от живота - духовната, която не включва единствено и само изкуствата, така както го разбираме ние в днешно време.

Преди много години, когато хората са вярвали, в оня смисъл, за който ти говоря, под духовност са разбирали преди всичко вярата в Бога. А ние сега какво правим? Водим ги на опера, на кино, на театър, на изложби и на всякакви такива културни мероприятия, но колко от нас водят децата си в църквата?... - Анна, като че ли говореше повече на себе си, отколкото на Юлия. - После се чудим защо разни "духовни" емисари ги повеждат и то не към нашата, а към други вероучения? В онези четиридесет години безверие се създаде истинска духовна пропаст сред няколко поколения българи. Е, природата не търпи празно пространство, това е закон. И след като ние не се грижим да си запълваме духовните и религиозни ниши, ще ги запълнят други...

- Но ние не сме се откъснали съвсем от нашата си църква през тези години, а и много хора се върнаха към нея след промените. Виждаме все повече и повече хора там, дори и с децата си...

- И след като ходим и ги водим, какво им обясняваме?... Нищо или почти нищо. Тази тема я избягваме и заобикаляме до момента, в който не ни припари под краката от някакво "залитане" на децата ни и те вече са се оплели в мрежите на разни "духовни пастири"... Или, пази Боже, когато е станало нещо фатално. Вярата и навикът на вярата се възпитават, така както се възпитава и всичко останало. Как да го направим, като ние самите, както ти казах, сме абсолютно невежи в това отношение? После виним децата си... или тези, които са ги "зарибили" с ученията си...

- Но не можем и да мълчим, когато децата ни се откъсват от нас по този начин или си отиват от този свят заради такива вярвания... - прекъсна я припряно Юлия.

- Не казвам, че трябва да си мълчим, а да се ограмотим и да ограмотим тях, защото не вярата е тази, която ни кара да постъпваме неразумно... Неверието и недостатъчното познание за вярата ни довеждат в лапите на всякакви религиозни спекуланти. Тя самата изисква доста размисъл, здрав разум и по-малко емоции. Казано е да се вярва с вярата на децата, но и да се разсъждава. Как мислиш, защо е написано: "Бъдете разумни като змиите и незлобиви като гълъбите"? За да се превърнем в храна за лешоядите ли? - погледна я сериозно Анна. - Защото за мен точно тези, които емисарстват и проповядват такова "овче" поведение са точно такива - лешояди. А и това, че казвам да се вярва, не значи, че съм казала и да не се мисли. Едното няма нищо общо с другото. Умът ни е даден точно за това, за да го ползваме,... дотолкова, доколкото можем да му се доверим... Във всеки случай е много по-добър съветник от чувствата и емоциите, да не споменавам въображението...

- Но нали точно това рационално зрънце, за което говорихме, си свива гнездо именно в ума ни. Не е ли точно той този, който ни кара да не вярваме...

- Искаш да кажеш, че ни пречи здравият разум, така ли?

- Да, мисля, че точно това ни пречи - отговори Юлия.

- Аз не съм много съгласна с теб. Мисля, че ни пречат повече емоциите? Дори здравият ни разум да признае това за истина, то в един момент чувствата и емоциите ни започват да се бунтуват, както преди малко се разбунтуваха твоите. Само преди минути точно страхът ти те накара да се усъмниш в разказаното и да потърсиш друго обяснение за случилото се с мен...

- Да, може би си права. Изглежда точно този страх не ми даваше мира... Той повдига и много други въпроси...

- Които пък предизвикват въображението и емоциите ни да се развихрят... - довърши Анна, вместо нея. - А когато се намесят и желанията, и страстите ни, нещата с вярата стават доста сложни, защото точно тази вяра слага някакви ограничения на тях. Но ние не искаме да е така... Искаме максимално да се възползваме от даровете и удоволствията на този свят, а вярата, сама по себе си, ни учи на въздържание. И тогава гордостта, алчността и егоизмът - все чувства - ни отдалечават от тази вяра... Както виждаш, не здравият разум ни пречи да вярваме, а въображението, чувствата и емоциите са тези, които ни отдалечават даже от здравия разум. Самата вяра ни кара да се доверяваме повече на здравия разум в постъпките си, което значи на първо място в преценките си, без да се поддаваме излишно на чувства и емоции. Ние грешим най-често и най-много точно в момента, в който им се оставим... И точно от тази наша, чисто човешка слабост се възползват хора, чиято цел е лично облагодетелстване...

- Така погледнато, като че ли си права - подвоуми се Юлия. - Но под "злоупотреби" разбираш сектите, нали?

- Да. И тях, и не само тях... - подметна Анна. - Макар че под понятието секти ние слагаме от другата страна на везната всички ония, които не изповядват нашата, православната вяра... С малки изключения, разбира се, какъвто е католицизмът например ... или юдеизмът...

- Нима ти не мислиш така? - Юлия беше учудена от думите ù.

- Не съвсем. Лично аз имам доста по-либерално виждане за правото на хората да избират вярата си. В никакъв случай, обаче, не мисля, че секти, които са заклеймени почти по цял свят, които злоупотребяват с вярата на хората единствено и само за собствено облагодетелстване и за които определено има данни, че водят децата ни към самоубийства и непристойно поведение, трябва да намерят почва у нас. Още повече пък, когато правят грандиозни митинги и сборища, на които всякакви търгаши на вяра манипулират хората. Смешно е да се мисли, поне за мен, че викайки и подскачайки като ненормален, ще се доближиш до Бога, но аз не съм тази, която може да ги съди или пък да определя начина им на религиозен живот.

Но не това е важно в случая. Важното е, че нашата собствена църка, заровила се в собствените си неизринати обори, като че ли не забелязва какво става. Тя е оставила на политиците, управляващите и медиите да ù решават проблемите с паството. Не смятам, че нашата църква си е "заплюла" миряните и йок, виждаш ли, никой няма право да припарва до тях. Ами да се постарае да си ги задържи и то с активна работа сред хората, а не с това да анатемосва представителите на различни религиозни течения ли било, секти ли, както искаш ги наречи! Вярно, че те нямат много успех при нас българите, защото сме се напатили от "прекръствания", но да не разчитат вечно на това. Както в учебниците по история вече се говори само за османско присъствие, след време децата ни могат и да се усъмнят в насилственото помохамеданчване и в кървавата дан, която е платила точно тази православна вяра за да оцелее толкова години по нашите земи. И която, не дай Боже, един ден може да се окаже без миряни...

Когато един вълк натръшка овцете в кошарата, не е виновен той, виновен е стопанинът на стадото. Вълкът си е вълк и хищническата му природа няма да се промени. Това, че стопанинът не си е отварял очите, не е грешка на вълка. Жалкото е, че го отнасят овцете... Но аз доста грубо се изразявам в този случай. Първо защото не мисля, че всички останали християнски "деноминации" са секти, т.е. вълци и второ, че хората не са овце и не би трябвало да се държат като овце, ако естествено не искат да бъдат изядени от някой вълк... Така мила ми Юлия, стоят за мен нещата... 

- Винаги ли си толкова категорична в тези неща. Не се ли разколебаваш понякога? - попита тя, излегнала се през средата на спалнята. Отдавна разговорът беше спрял да предизвиква страх и неудобство в нея и тя спокойно слушаше.

Анна бе свила краката си и се бе поизправила, почти седейки в леглото. Беше много по-добре, нищо че говореше все още малко трудно. Гърлото не я болеше толкова много, но и да не беше така, не би спряла този разговор. Удовлетворението от разговора отдавна бе надделяло над болката. Беше я почти забравила.

- Не. Пък и кой ти е казал, че това не се случва и на най-силно вярващите. Всеки човек си има моменти на слабост, аз не съм по-различна от другите хора... и също си имам своите собствени демони и страхове. По-важното е да се преодоляват и да се върви напред.

- Мислиш ли, че ще успееш да стигнеш там, за където си тръгнала?

- Не зная. Надявам се,... - усмихна се Анна и повдигна рамене за да покаже, че това не е най-главното. - ... но поне знам накъде съм тръгнала. Да се луташ на посоки е много по-страшно, отколкото да тръгнеш нанякъде и да не успееш да стигнеш. Така поне има шанс да те открие Този, към Когото си тръгнала,... когато знае, че си тръгнала към Него... А това с успеха е твърде относително... Майка Тереза, мир на праха ù, казваше: "От нас не се иска непременно да успеем, от нас се иска само да опитаме." И аз опитвам, а какъв ще е крайният резултат ще разбера след време... - пошегува се накрая тя.

- Добре - повдигна се малко Юлия. - ще ти задам един въпрос, но искам честно да ми отговориш, без да ми се сърдиш. Става ли?

- Става - отвърна Анна.

- Не си живяла леко, доколкото разбрах. Не ти ли е криво, че е така и че Този, в Когото вярваш, те е оставил да се справяш сама с толкова трудности? Не ти ли е мъчно, че е позволил да ти причинят толкова болка?

- Първо, голяма част от болката съм си причинила сама. Други най-обикновени простосмъртни също ми причиниха доста страдания. Второ, Бог обича да изпраща изпитания на тези, които обича... И трето, на когото много е дадено, от него и много се иска...

- Не ми минавай с тоя номер! Цитираш заучени фрази... И какво толкова ти е дадено?

- Това, което мога да занеса със себе си навсякъде, дори и в друг свят - душата си. Всичко онова, което е вътре в нея и в мен самата,... любовта и вярата, разума и мъдростта... Всичко, което успея да събера и да не разпилея по пътя към крайната точка. Друго чак толкова не ми е необходимо. Стига ми и това, което е нужно за нормалното ми съществуване, както и за това на децата ми. С повече едва ли бих могла да се справя... Не съм материалист и не разбирам защо трябва да се кахъря за неща, които ще ми служат до време... В крайна сметка голи сме дошли на този свят, голи и ще си отидем...

- Е, някои си отиват и доста пооблечени - подхвърли Юлия.

- Едва ли има чак такова значение - отговори Анна на шегата ù. - Крайният резултат е един и същ...

- Не можеш да нямаш по-големи амбиции?...

- Кой е казал, че ги нямам. Имам, но те не са свързани с непостижими неща. Не искам златото на цар Мидас[1], нито пък палати като Тадж-Махал[2]. Не ми трябва и парцел на Луната, ако искаш да знаеш... - Анна повдигна едната си вежда и в ъгълчето на устните ù се сви малка присмехулна усмивка.

- Е, това и да го поискаш, пък няма кой да ти го даде - прекъсна я засмяна Юлия, разбрала шегата ù. - Но все си мисля, че заслужаваш повече от това, което си получила.

- Та аз съм получила достатъчно. Не съм недоволна от живота си и от това, което ми е дадено... Два пъти получих живота си... Да не кажа, че даже и живота на сина си или поне спокойствието и психичното му здраве.... - добави Анна припряно, но усетила се какво изтърва, замълча.

- Какво искаш да кажеш с последното?

- Нищо повече от това, което казах - смотолеви тя и пак замълча.

- Не. Не беше само това. Имаше нещо, което премълча накрая.

- Няма значение - малко смутено изрече Анна.

- Не е точно така. Нещо се е случило, но не искаш да го споделиш - Юлия бе възвърнала формата си и любопитството или може би загрижеността ù за Анна надделя. - Защо не ми се довериш?

- Защото се отнася за сина ми.

- Толкова ли е страшно?

- Тогава беше. Поне за мен, така както би било за всяка майка.

- И какво се случи? - настоятелно запита отново Юлия.

- Беше по време на развода - започна Анна след като продължително се взира в зелените очи на жената срещу себе си. От погледа ù разбра, че няма да се отърве така лесно от въпросите ù. - Изпадна в страшна депресия. Правеше нервни кризи и от там сърдечни... Стигаше дори до хистерия и беше започнал да ги говори едни, че и сега като се сетя, ми се изправя косата. Не преставаше да повтаря, че ако него го няма, на мен ще ми е много по-лесно да се справя с отглеждането на сестрите му след развода с баща им. Непрекъснато плачеше и повтаряше, че е по-добре да не се е раждал, да умре и да го няма, защото така ще мога да отделя повече средства за тях. От плача по някакъв начин се блокираше дишането му и започваше да не му достига въздуха и да се задушава. За една-две седмици не помня колко пъти го водих на лекар, а и колко пъти виках Бърза помощ в къщи. Беше на лекарства непрекъснато. Даваха му някакви успокоителни... Дори ми препоръчаха някакъв психиатър ли, психоаналитик ли, в Пловдив... Молех се всяка вечер и се обръщах към Бог да му помогне, а и на мен самата. Молех се и за други неща, но това няма отношение към случая... Аз самата бях изпаднала в отвратителна депресия, не по-лека от неговата, но гледах поне децата да не разберат, че съм на границата на силите си... И тогава му се "присъни" странен сън...

- Изглежда във вашето семейство обичате да сънувате... - поусмихна се Юлия

- Да, по Божия милост, сънуваме... - Този път Анна не подхвана шегата и пак млъкна.

- И какъв беше сънят?

- Нямам право да ти го разкрия. Достатъчно е да знаеш, че след него изхвърлихме всички лекарства и синът ми се успокои. Стигна се дотам, че след това той ме утешаваше и ми даваше кураж,... макар че сънят му си бе свършил работата и при мен. Синът ми, надявам се, ще бъде тук след няколко часа и ако има желание, може да го сподели, макар че доста неща е позабравил или поне така казва... За сметка на това, пък, аз ги помня. Някои от тях са се врастнали в съзнанието ми и едва ли някога ще изчезнат от там... Част от това, за което говорех преди малко, му бе казано в съня... Ако искаш, опитай се да познаеш кое е,... но не бива да разширяваме темата повече. Това са негови неща и не мога да ти кажа нищо конкретно.

- Но ти ми каза съвсем малко - Юлия беше и любопитна, и малко недоволна от факта че не иска да сподели повече.

- Да, но ти споменах част от най-главното...

- Наистина ли не можеш да ми разкажеш още нещо?

- Мога, но трябва да ми разреши... Ще ти дам само още мъничко "храна" за размисъл - усмихна се Анна благосклонно. - Когато разказваше за съня си и мястото, на което е бил, спомена, че усещането му е било невероятно. Казваше: "Мамо, ти не можеш да си представиш, колко е хубаво и спокойно там и как се чувствах! Имаше много светлина като слънчевата, без да има слънце. Светлината идваше направо от небето и пухкавите бели облаци и светеше навсякъде еднакво. Небето беше много, много синьо, а въздухът - прозрачен и чист, не като в летните дни, когато трепти, нищо че светлината беше толкова силна, но не пареше и не ме заслепяваше... Една такава, особена светлина, която топли, но не изгаря,... не пече..." Тук спираше и даже се ядосваше, че не може да намери подходящи думички, а и аз не знаех как да му помогна след като нямах представа за какво говори. После продължаваше: "Беше ми много хубаво в нея... И най-хубавите чувства на земята, събрани заедно, не могат да се сравнят с това, което усещах там. Не мога да намеря дума за това "особено хубаво", за което ти казвам. Вътре ми беше спокойно, топло, радостно и се чувствах така щастлив, както никога и никъде на земята не съм се чувствал... Няма такива думи, с които да ти опиша какво е онова усещане... Не може да се обясни..."

- Господи, настръхвам... - почти изстена Юлия.

- И аз настръхвах. Опитваше се да ми предаде какво точно е чувствал и търсехме дори подходящи сравнения за да ми го обясни. Най-често се съгласяваше, когато споменавах думите: обич, душевен мир, любов, блаженство... Не смеех да го подвеждам с думи като Божия любов, Божествена светлина, Лъчи на Божията любов,... макар че определено си мислех за тези определения, когато ми говореше така... След това, когато започна прекалено често да споменава колко е по-хубаво там, се постреснах даже. Казваше, че само там се е чувствал най-добре и аз взех да се плаша от това...

- Защо? - зяпна я още по-учудено Юлия. Не че я беше зяпала по друг начин докато Анна ù разказваше това, но поне чертите на лицето ù се размърдаха. От няколко минути бяха замръзнали в едно и също учудено изражение.

- Защото започнах да си мисля, че може да вземе да направи някоя глупост за да отиде там. Виждах как го тегли натам и колко е силно влиянието на онези несравними чувства върху него... Казваше колко е грозно и гадно тук - точно тези думи употребяваше - в сравнение с "онова" място и как искал пак да изпита онези чувства. Непрекъснато правеше такива сравнения. Месеци след съня, когато забележеше, че небето е станало някак особено синьо - нали знаеш онова наситено, светлосиньо небе, на което му казваме бездънно? - ме караше да го погледна и казваше: "Ей такова беше, но я няма онази светлина." Дълго време мислеше за това, но постепенно престана и всичко отзвуча по естествен начин. Сега, когато го питам за това, казва, че много неща е забравил ... Но аз ги помня и... моля те, все едно нищо не съм ти казвала. Дори не бива и да подозира, че съм разговаряла с теб за това...

- Защо, да не би да му е забранено да го споменава?

- Някои неща - да, някои - не, и той ми разказа само позволените. Други му бяха обещани и чакам да се изпълнят... Когато пък го питах за нещо, което подозирах или просто исках да си "сверя часовника" и случайно уцелех нещо, което не трябва да ми казва, той категорично ме отрязваше... Но не ме питай повече. И разказаното до тук, без негово съгласие, е повече от достатъчно... А лекарствата ги спря веднага след съня, без това да даде отражение на здравето му. Пристъпите така и не се появиха повече.

- Кога се случи всичко това?

- Нали ти казах, през време на развода.

- Не, имам предвид възрастта.

- В началото на пубертета. Беше някъде на дванадесет-тринадесет години...

- Не мислиш ли, че може да е плод на въображението му? В тази възраст децата са доста емоционални и си съчиняват разни неща, особено, когато са силно травмирани от нещо такова, каквото е един развод.

- Не - категорично отговори Анна. - Няма защо да си съчинява такова нещо. Всичко друго - да, но точно това е просто невъзможно.

- Защо, ако е знаел за твоя сън, съвсем нормално е да "посънува" и той нещо такова.

- Да, но не знаеха. Нито той, нито дъщерите ми. Не бях им говорила за този сън. Доста по-късно май го споделих в негово присъствие с една приятелка, но то беше след като той ù разказа собствените си сънища, близо половин година след като ги бе сънувал...

- Значи не е бил само един сън? - изгледа я невярващо Юлия.

- Не. Бяха три.

- И не можеш да ми кажеш нищо и за останалите, така ли? ­ Анна кимна мълчаливо с глава. ­ Но защо мислиш, че не си ги е съчинил?

- Защото синът ми не може да цитира фрази и думи от Библията, без дори да я е чел, за това. Изричаше някак механично цели пасажи, обхващащи един-два, а понякога и повече стихове от нея. Някои от тях искаше да му ги обяснявам, защото не разбираше смисъла им. В други питаше за определени думички ­ не му бяха ясни какво значат, а някои не можеше дори да изрече правилно. - Юлия я гледаше като хипнотизирана. Не можеше да повярва на чутото. Беше отворила широко очи и се взираше невярващо в Анна. - Той не беше навършил тринадесет години, не беше чел Библията, както и сега, между впрочем, още не я е прочел, и нямаше от къде да знае тези неща. Ти си отваряла Библията, нали? Хвърляла си ù поне някой и друг поглед? - Юлия потвърди с глава. - Защо не ми цитираш нещо от нея? Да речем някой стих или няколко думи от него... - Анна я погледна толкова особено, че на всеки би му станало ясно, че не се шегува.

- Не мога - отвърна ù тя.

- И аз не мога, нищо че съм чела някои неща по няколко пъти. Мога най-много да кажа някое късичко изречение, като онова отдеве за гълъбите и змиите. Мислиш ли, че едно дете би могло да го направи по естествен, както ти казваш, начин, без, пак повтарям, дори да я е чело?...

- Не. Не мисля - гласът на Юлия ù подсказа, че вече не се колебае. - Това е плашещо - потръпна тя. Изражението, появило се на лицето ù, когато Анна разказваше собствения си сън, се беше върнало отново. - Но защо? - каза тихичко тя. - Защо, ако всичко е така, както казваш, първо ти се е стоварвало всичко това на главата, пък след това ти се е помагало? Не е честно!

- Не е честно това, което правим ние хората на земята си със собствения си живот. И никой не ни е крив за това... Кашите си ги забъркваме ние, подведени точно от чувствата и емоциите си, а след това Друг ни ги оправя, когато знае, че сами няма да се справим. А, както виждаш, покрай невинните, помага и на виновните, ако въобще решат да се възползват от помощта Му. Аз и съпругът ми бяхме виновни за това, което се случи със сина ни, но чрез него и на нас ни се даде възможност да разберем и проумеем за какво става въпрос. Не че в живота и на двама ни нещо съществено се промени, но поне ни бе дадена тази възможност...

- И все пак не се ли е случило това по Негова воля? Не е ли Той Господарят на живота ни? Този, Който го ръководи и направлява?

- На живота ни - да, но на волята ни - не. Ние не сме марионетки, чиито конци само да дърпа и те да не разбират какво правят. Оставил ни е сами да избираме начина си на живот и пътя, който да извървим. Ръководи и направлява ония, които искат това от него... Но и така да е, както казваш ти, какво толкова се е случило? Аз съм жива и здрава. Имам работа, дом и много приятели. Имам прекрасни колеги, които ме обичат и които обичам. Хората ме уважават и аз ги уважавам... Богата съм на всичко, от което се нуждае един човек. Даже пребогата... Знаеш ли колко много неща ми е дал да мога да правя? - засмя се Анна, но погледът ù подсказваше, че не се шегува. - Мога да рисувам, е, не мога да ти бъда конкуренция, но се справям сравнително добре и с четката, и с молива. Мога да върша куп "женски неща" без проблем - да шия, да плета, да готвя. Не обичам да чистя и мия, но не може всичко да се събере на едно място... Изобщо всестранно недоразвита личност съм аз... с потенциал, обаче - пошегува се тя. - Пея, пиша стихове, решавам задачи по математика. Захвана ли се с нещо, почти не може да ми се опре... - От тона ù не личеше, че се опитва да самохвалничи. Просто изреждаше нещата така, сякаш попълва анкета. Нямаше нито драматизъм, нито приповдигнатост в гласа ù. Отбелязваше само факти. - И накрая, но не на последно място, е най-важното нещо в живота ми: Имам три прекрасни, здрави деца, които са унаследили доста от собствените ми дарби, като даже са по-добри от мен! Какво повече да желая...?

- А разбитите нерви, самотата, погазената любов, болката? Тях къде ги слагаш?

- Никъде. Те са си там, където трябва да бъдат. Но аз никога не съм била самотна в буквалния смисъл на тази дума и ако помислиш добре, ще разбереш защо... Дори да скучая не умея, пак поради всичко изредено по-горе. Все си намирам нещо, с което да се занимавам... А що се касае до любовта... Какво пък? Обичала съм и са ме обичали... Разделяли са се с мен и аз съм се разделяла... Изоставяла съм и мен са ме изоставяли... Това също влиза в кръговрата на живота,...особено на човешкия. Страдала съм, но зная, че и аз съм причинявала страдание, нищо че това не е повод да се гордея със себе си... Нищо страшно не се е случило. Просто съм живяла... Вярно, че да живееш, си е доста страшничко и рисковано, особено, когато искаш да го направиш по свое усмотрение, но всеки сам избира начина си на живот. Това е предимството на свободната воля... Още един безценен дар, с когото ние хората необмислено спекулираме и злоупотребяваме... А за мен дори бившият ми съпруг казваше, че докато не ми е трудно, не ми е лесно...

- А вярата? Къде се вмества тя във всичко това, което току-що каза?

- Вярата, Юленце, е необходима най-вече на мен, но ти бъркаш малко понятията. Тя не е сделка. Не е договор. Не е начин да задължиш Бога да направи нещо повече за теб или за мен, само защото сме повярвали в Него или сме спазили някои от правилата Му. Когато прави нещо, Той го прави по Своя воля и по Своя преценка. Аз само мога да кажа, че съм щастливка, защото се е отзовавал на повечето от молитвите ми...

- И все пак от толкова време си сама. Да се опитваш да оцеляваш в днешно време сама с три деца не е никак лесно...

 "На мен ли го говориш!?" - подсмихна се вътрешно Анна, но си замълча.

- Не вярвам да не си се молила да намериш някой свестен и отговорен човек, който да се грижи за теб и да свали поне малко от товара ти... - продължи Юлия, но внезапно млъкна, когато Андрей почти нахълта в стаята - толкова бързаше.

Беше си поела достатъчно въздух за по-дълга мисъл, но влизането на Андрей я стресна и тя забрави какво щеше да каже по-нататък. И двете се вгледаха в него, очаквайки да чуят какво толкова важно се е случило за да връхлита по този начин в стаята.

- Децата са тръгнали за Бургас с автобуса в четири - обърна се той към Анна. На лицето му грееше невероятна усмивка, която можеше да разтопи и айсберг. - Току-що се чух с тях и с шофьора на автобуса. Ще бъдат тук след няколко часа. За сега са добре. Дори малката е понесла пътуването до Пловдив без инциденти. Когато говорих с тях, бяха повече от бодри. Сега сигурно ще поспят, защото са страшно уморени. Не са спали почти цяла нощ от вълнение. - Андрей изстреля цялата тази тирада на един дъх. - Ти как си? - изрече малко по-спокойно той и положи длан на челото ù. - Нямаш температура... Видът ти е вече много по-добър... До довечера трябва да си още по-добре, защото не искам децата да се притеснят...

- Ще бъда. Обещавам - отвърна щастливо Анна и след това се обърна към Юлия. - Не. Не съм се молила за това, но мисля, че Той сам намира начин да ни даде това, което ни е необходимо и от което най-много се нуждаем, дори и да не Го молим за него... - усмихвайки се отговори Анна на въпроса ù от преди малко и намигна на приятелката си заговорнически. След това все така засмяна спря погледа си на Андрей. По лицето ù можеха да се прочетат много повече отговори от този, който търсеше Юлия.

 Юлия само леко ахна и положи длан на устните си за да не изтърси нещо необмислено. Отговорът на Анна я изненада. В този живот наистина ставаха странни неща, които всички наричаха случайности. А дали бяха такива?...

 Вгледа се в двамата, които като че ли на момента я бяха забравили и не сваляха поглед един от друг. Случайна ли бе срещата им или Някой бе преценил, че и двамата са се нуждаели от нея?... Не посмя да си отговори... Отново се вгледа в червенокосата жена, която продължаваше да се усмихва на Андрей.

От очите на Анна извираше светлина, която бе почти необикновена. Цялата изглеждаше така, сякаш сияеше. Дори Андрей беше стъписан от любовта и щастието, които струяха от нея. Вгледа се и видя пак онзи израз, който днес не можа да разпознае.

Изведнъж си спомни...

... Преди години... Преди много, много години. ... Седяха двамата с баща му, а той, още малко момче, се беше сгушил в прегръдката му и разговаряха за нещо. В един момент се обърна и видя майка си подпряна на вратата с някаква особена усмивка на устните. Беше малък, но помнеше как майка му гледаше точно с този поглед собствения му баща. Тогава не бе разбрал нищо от погледа ù, но картината се бе запечатала в съзнанието му. Гледаше ги така, както сега Анна се взираше в него - мило, топло, нежно и много, много лично, почти интимно... Имаше в този израз някакво чувства на гордост, на щастие, на принадлежност, на покровителство и дори на мъъъъничко собственост...

          Той, обаче, нямаше нищо против и на малко повече от нея ...