Той влезе задъхан в малкия самолет. В последния момент се освободиха места за този чартърен полет. Имаше само две места. Едната свободна седалка беше до някакъв луд, който се клатеше напред-назад и пееше дрезгаво под нос. Другото свободно място беше до най-грозното момиче, което беше виждал. Цялото ù лице бе гъсто осеяно с  пъпки като кървящи гейзери.

            Лудият го погледна щастливо и оголи редките си черни зъби в нещо като усмивка. Мъжът го избра, но един много нахален тип го изпревари, изблъска настрана и скочи на мястото до лудия.

            Мъжът трябваше да се примири. 2 часа полет все някак щяха да отлетят.

            Той доближи боязливо момичето и попита с приятния си, но треперещ от погнуса глас:

            - Ще може ли да седна до вас? - глупав въпрос, тъй като той просто нямаше избор.

            - Донякъде. - отвърна разсеяно момичето, което напрегнато се взираше през илюминатора. Тя не се обърна да види кандидата на мястото. Вероятно се срамуваше от вида си. А кандидатът беше красавец с възхитително гладка кожа, много поддържан външен вид. Облечен спортно, строен и несъмнено можеше да бъде определен като привлекателен. Той прокара нервно ръка през тъмно русата си, гъста коса и седна. Видимо не се чувстваше удобно разположен. Избягваше да поглежда спътничката си. Как му се случи точно на него? Беше абсолютен маниак на тема кожа и въобще - външен вид. От години беше абонат на известно козметично студио, което обаче ревниво пазеше в тайна, за да си мислят хората, че всичко у него е изцяло дадено от природата.

            В този момент по пътеката мина една стюардеса - свежа мулатка с поразяваща усмивка и 100 %-ови крака. Тя поздрави всеки един от около 10-тината пътници, разпръсквайки щедро очарование. После с мелодичен глас даде инструкции и обяви началото на полета.

            Мъжът я съзерцаваше със застинала на лицето замечтана усмивка. Но лесно е да харесваш красиви хора, а другите? Дали съдбата не му даваше знак, че е дошло време да преодолее най-после фобията си от грозни жени?

            Вече 15 минути се носеха над облаците, а момичето продължаваше да мълчи, стиснала тънките си малокръвни  устни  и със спортен инат не откъсваше лице от илюминатора.

            Той извади цигара. В тази авиокомпания не бяха особено строги. Никъде не пишеше, че е забранено.

            - Ще Ви преча ли, ако запаля? - запита мъжът с лукаво пламъче в очите.

            - Донякъде - измърмори момичето. Поглед, забит в облаците. Нула интерес към съседа и златната запалка, с която той демонстративно си играеше, ловко въртейки я между пръстите. Обичаше да показва, че притежава луксозни вещи. Но тя не се впечатли. Леко разочарован, той щракна шумно със запалката и издуха огромно кълбо дим, което сякаш изпълни самолета. Тя се закашля дрезгаво и мъчително. Кашлицата сякаш изригваше от основите на белите дробове. Едва сега благоволи да обърне възмутеното си лице към мъжа. Пъпките ù изглеждаха огненочервени.  Едва сподавяйки сълзите и кашлицата си, каза:

            - Всичко му е хубаво на пушенето, но димът е отвратителен. Смърди непоносимо.

            - Това са много скъпи и хубави цигари – самодоволно подхвърли мъжът. Изпитваше някакво злорадство, че я тормози.

            - Толкова по-зле за тях. За какво само си давате парите! - сопна се момичето. Имаше нещо заплашително в тона ù, което го накара да побърза да смени темата:

            - Често ли летите със самолет?

            - Рядко. Днес ми е за 1-ви път.

            - Не обичам самолетите. - довери той. Обикновено подобни признания събуждаха майчинския инстинкт на жените и това много го ласкаеше.

            - Не са лоши. - кратко отвърна тя. Разговорът, ако това беше разговор, вървеше мъчително като камъка, който е бутал Сизиф.

            - С какво се занимавате? - всячески опитваше да я въвлече в разговор. За каква се мислеше тази? Държеше се, сякаш е съвсем недостъпна. Сякаш никога не се е виждала в огледалото. Вътре в себе си той смяташе, че грозните хора нямат право да се държат с достойнство.

            - Бях секретарка, но леля ми умря...   

            - О, това е ужасно! - всъщност, той си помисли „Кой знае каква дърта вещица е била лелята. Сигурно целият им род са такива грозници.

            - И ми завеща 10 милиона долара. - Съвсем нехайно допълни момичето - Сега пътувам, за да си ги получа.

             Беше негов ред да се задави с цигарата, която все още пушеше. Задави се толкова ужасно, че стюардесата притича, даде чаша вода и почна да вика паникьосано:

            - Има ли лекар на борда? Нещо му стана на този господин тук, целият е лилав, не може да диша... о, но вие пушите? Моля ви се, как може така... - Възмутена, тя вдигна цигарата, която мъжът беше изпуснал на пода и я понесе нанякъде, гнусливо стискайки я с два пръста. Ръцете ù приличаха на пеперуди.

            - Добре съм, нищо ми няма. - Той размаха ръце към останалите пътници, които се бяха надигнали от местата си, да си предложат услугите. Те с радост се отпуснаха обратно и повече никой не му обърна внимание. Мъжът използва настъпилата пауза в разговора, при която се опитваше да възстанови дишането и гласа си, за да обмисли ситуацията. Той бе напълно разорен. Такава бе истината за финансовото му състояние. И беше предприел това пътуване до Африка, принуден да бяга далече от ядосаните си кредитори. Той имаше спешна нужда от пари. Погледна към момичето. Лицето ù му се стори променено - то вече не бе отрупано с пъпки, а с долари. „Халюцинация“ - помисли си мъжът. Причината да фалира бяха безкрайно скъпите козметични процедури, на които се бе подлагал от 10-годишен, когато се появиха онези проклети пъпки. Още помнеше, че родителите на съучениците му, които плашеха децата си, че ако не слушат, ще заприличат на него. И едва миналата година чу доктора да произнася заветните думи: “Излекуван си“. Цели 25 години беше давал луди пари за отстраняването на пъпчивия проблем, който и нощем изпълваше кошмарите му.

            Другата причина за финансовите му беди беше малката красавица Симона. Когато се усети, че го използва със скъпите си прищявки, вече беше много късно. Тя офейка точно в деня, в който той купи евтин пръстен, за да ù предложи годеж. Добре, че не беше оглупял дотам, че да купи истински скъп пръстен, защото това щеше да направи бягството му невъзможно.

            Той погледна на момичето до себе си като на знак, изпратен от самата съдба.

            - Знаете ли, каза той - винаги съм си мислел, че човек не може да бъде едновременно  красив, богат и умен. Защото природата никога не е толкова щедра. А ето, че вие сте не само богата, но и много красива! - той не посмя да я нарече умна, за да не събуди подозрение, че се подмазва.

            - Мислите ли? - попита. В погледа ù не личеше изненада обаче. Сякаш тя имаше точно такова мнение за себе си. Мъжът подтисна раздразнението от реакцията ù, продължи още по-дръзко:

            - Още като Ви видях, бях запленен. Затова седнах до вас. Сигурно доста често чувате такива комплименти?

            - Ами... мъжете си падат по мен. Привличам ги. - Тя говореше съвсем сериозно.

            Мъжът започна да става неспокоен. Тя чуваше ли се въобще? Една чудовищна мисъл се промъкна в главата му. Това беше невъзможно, разбира се, но... понякога животът се държи много мръснишки и проваля ей така хубавите планове на хубавите хора като него.

            - Имаш ли си някого? Имаш ли приятел... ти, разбира се, си прекалено млада и животът  тепърва започва, но...

            - На 23 съм.  - прекъсна го тя, а на въпроса за приятеля премълча и явно ù харесваше да го държи в напрежение.

            - Аз съм на 30 - съобщи  той, като свали цели 7 години от възрастта си, от страх, че тя ще го помисли за много стар. Можеше да мине за 30-годишен. Всички му казваха, че е много младолик. Приятелите, с които играеше покер, например... И след като тя не каза нищо по въпроса, трябваше се да направи нещо драстично. Трябваше да я шокира, да я трогне... За Бога, нима беше възможно да не го харесва? Тя посрещаше с убийствено безразличие всеки негов опит за сближаване. Бръкна в джоба на измачкания си от седенето панталон и след като порови известно време, извади пръстена, който така и не беше дал на Симона. Радваше се, че не го хвърли в канавката, както мислеше в яда си.

            - Вярвам в любовта от пръв поглед. Позволете да Ви подаря този пръстен. - Едва не припадна, когато тя прие веднага. Сянка от изненада и смущение не мина по лицето ù. Каза само „Благодаря.“ И подаде ръка, за да може той да го постави. Дори не разгледа пръстена и не каза, че е много хубав. Обичайните неща, които жените обикновено правят, когато са развълнувани от нечий подарък.

Не му оставаше друго, освен с треперещи ръце да постави пръстена върху отрупаната ù с брадавица ръка. В това момиче нямаше и едно красиво нещо. Но той беше готов на всичко, за да се добере до парите ù. Освен да умре. А после щеше да измисли нещо. Изкарваше си прехраната цял живот с покер и измами. Веднъж да се оженеше за нея и все някак щеше да я елиминира.

            - Сега трябва да ме целунете! - тя вече поднасяше устни в готовност за целувка. Не можеше да повярва, че момичето успя толкова бързо да поеме инициативата и да го поведе за носа. Но тъй като събитията се развиваха много бързо, точно както искаше, мъжът се наведе към нея и я целуна. Постара се да е страстен. Всичко трябваше да изглежда искрено. Усети пъпките ù върху лицето си, а устните ù бяха толкова влажни и лигави, и тръпчиви. Току-що станалото можеше да спечели конкурс за най-гадна целувка.

            Оставаше половин час до края на полета и той с облекчение прие пристигането на закуската. Стюардесата достави немалко радост в уморените му очи. Поне докато се хранеха, нямаше нужда да си разменят нежности.

            Самолетът кацна безаварийно. Той хвана момичето под ръка и двамата слязоха на прашната писта, досущ като две влюбени гълъбчета. И двамата носеха малко багаж. Запътиха се през пистата към гарата, която по-скоро приличаше на селска бензиностанция. „Кредиторите не могат да ме открият точно тук“ - помисли си той, но нещо го глождеше, къде сред тази мизерия е живяла лелята-милионерка?“

            Изведнъж момичето се спря и хвана ръцете му, сякаш се прощаваше:

            - Благодаря Ви за добрата компания и за пръстена!

            Той едва не си глътна езика. Краката му се подкосиха.

            - Аз ще вървя. Не бива да изпускам автобуса. Следващият е чак утре.

            - Но, но как... нали аз... нали леля Ви... мислех, че вече сме заедно! - той пелтечеше изненадан, обхванат от луда паника, че парите се изплъзват и той е безпомощен да ги спре.

            - Нали не го мислите сериозно? – тя го гледаше, наклонила глава с укор. Така, както се гледат сгафили малки деца. - Ще бъдем комична двойка, след която всички ще се обръщат. Аз, с моите пъпки, и Вие, с Вашите...

            - Моите пъпки? Но аз нямам никакви пъпки!

            - Вече имате - те са заразни. Учудващо е колко бързо изникват и на туй отгоре са нелечими. Опитах какво ли не... - Тя му махна и се отдалечи бързо.

            Мъжът бе зашеметен от изненада и известно време стоя с празен от вцепенение поглед. После хукна към тоалетната. Тоалетната се намираше в окаяно състояние и единственото счупено огледало над мивката беше боядисано в черно от някой местен шегаджия.

            Обзет от неописуем ужас, мъжът сграбчи първия човек, когото видя надвесен над писоара и го разтърси за раменете:

            - Кажете, имам ли пъпки? - Човекът се обърна и отвори в зловеща усмивка два ката черни като катран зъби. Дъхът му вонеше. Това беше лудият от самолета.

            - И още как! - рече и спокойно си продължи работата.

            Мъжът се огледа дали наоколо няма любопитни и като се увери, че са сами, целуна лудия по устата. Искаше да разпространи противните пъпки по целия свят. Ето какво щеше да прави занапред - да обикаля света и да разпространява пъпки. Но когато излизаше от тоалетната, завика с цяло гърло „Алелуя!“ и не чу как лудият викаше след него:

            - Господине, моята лудост е заразна! Не биваше да го правите!