- Честно да ти кажа, хубава ми е женичката и си е романтична... например, случвало се е... спрем на някой бряг... аз да половя риба или само да разгледаме... а тя се захласне с ръце на кръста, гледа водите напред, вдигне очи и към дърветата настрани, гледа, гледа, нищо не казва,  пък въздъхне една такава, унесена, усмихва се, все едно нещо много хубаво си е представила, обаче пак мълчи, само поклаща глава...доволна е ще си речеш, ама някак бързо се отегчава...повдига триъгълното носле, души въздуха и негодува„ Водата на жабуняк докарва„ или кимва към самотен рибар, пак недоволна„ Хубаво е да се поразходи човек, ама чак да си губи времето с часове, като теб, риби да прилъгва?! - ми сподели  той, докато се движехме плавно по водите в неговата лодка. Беше млад мъж, с хубави зъби и небрежен перчем, силно изрусял от слънцето. За всеки непознат бързо ставаше ясно, че е все край водите. Разполагаше  с хубава лодка, наглед скъпа и безшумна, с дълбоко дъно и много стойки за въдици по борда. Аз също бях запален въдичар и така случайно се запознахме няколко седмици по- рано, в един чуден, следобеден риболов.  После се заприказвахме както е редно, той ми се оплака и защото наистина ми се стори славно момче, аз го подучих как да си спести част от пресрочени глоби, които бе натрупал от немарливост, все пак по това време бях данъчен.  Той грейна в благодарност с бялата усмивка и отсече„ Решено, тогава...ще те поканя на риболов..първия ден ще обловим дълбокото, вечерта ще ми гостуваш у дома...а рано  сутринта ще претърсим и  заливите“ Разбира се, че нямах намерение да му отказвам, отидох по- рано от уреченото на брега и той изникна с лодка от изпаренията като воден дух, беше ме предупредил, че в момента няма кола под ръка. Беше приветлив, нетърпелив и все поглеждаше към язовира докато натоварим моите принадлежности. Говореше плавно, както се движеше лодката и оглеждаше с умиление бреговете:

- Там, пред скалите е мястото на Янски... кротък човечец, черен и слаб като клон... клечи всеки ден с въдицата и ако не му дими цигара в ръката, направо го объркваш с дънер...не подбира време и не лежи ли болен, все е тук...пък, когато завали силно дъжд се крие под оная скала, сваля каскета и поглежда към небето...никого не поздравява и към никой не поглежда... не се подлъгва ни от ракия, нито от добра дума...клечи, мълчи и само водата напреде си гледа... казват, много, много години преди, още като деца дошли тук да се къпят с брат му и братчето му се удавило...и оттогава разправят бил все така, клекнал и с въдицата, като на пост!

Беше чудна, тиха сутрин и дърветата почти нагазили във водата тъмнееха от летния дъждец през нощта. Как се радвах, че съм тук, в средата на този потаен, зеленикав язовир, когато току-що пробудените птици прелитаха наклонени и надничаха в лодката. Пълнех гърдите си с въздух, поглеждах към бреговете, така стръмни и враждебни към неканените посетители и зървах как изпаренията се отдръпват без желание от пътя ни. Протягах ръка извън лодката, докосвах с върха на пръстите кротката наглед вода, но бързо ги отдръпвах. В тая хаплива тишина почти си представях как някакво чудо се навдига от дълбокото, спотаява се и ме дебне, сякаш се изкушава да  ме придърпва изневиделица затова, че се натрапвам.

- А там... виждаш ли там, дето брега е тъй полегат и изведнъж става стръмен... една година от горната махала изчезнаха мъж и жена... ама и двамата порядъчни, със семейства...ей така, от нищото се изгубиха... търсиха ги, търсеха ги, пък спряха... как тъй ще излезеш от дома си без нищо на никой да кажеш и ще пропаднеш... после през лятото язовира падна много и един рибар обадил в кметството, таван на кола му се привидял долу в тинята... издърпали колата  с трактор, а вътре ония двамата, изчезналите... без дрехи, залепени като пиявици по прозорците!

Следващите часове за мен бе удоволствие скришом да го наблюдавам. Беше уверен и приветлив с всяка дума. Управляваше лодката прав, без да се колебае и да залита, все зорко загледан във водите. По някое време спря и след лек завой, ние се заклатушкахме. Извади от калъф и такъмите си, скъпи въдици с лъскави макари. Зърнах големи кутии с изкуствени примамки и блесни, които припламваха срещу слънцето. Имаше и хладилна чанта със свежа стръв. После, докато замяташе, явно радостен, че е тук, на любимо място, той живо разказа как се приготвя още предния ден за риболов, как проверява батериите на фенера, как си слага консерва в раницата в случай, че окъснее или преспи, как заточва кукичките на блесните с пила, как наглася будилник отрано, как преглежда и най- малката дреболия преди да си легне. От всичко бе видно, че разполага с пари.  Аз, въпреки, че получавах добра заплата, не можех да си позволя неговото оборудване. Веднага си го представих като началник, който нарежда със замах задачи на някаква голяма бригада.

- С какво се занимаваш?! -го подпитах предпазливо, а той с нехаен вид и обичайна усмивка отвърна през рамо:

- Поработвам!

Сега замятахме силиконови примамки. Той стоеше на носа на лодката и пазеше равновесие с лекота, като акробат. Беше приведен напред, стройна, стегната пружина, а въдицата изглеждаше като част от тялото му. Хвърляше с лекота, приклякаше цял или въртеше макарата с красиви движения. По- някое време ми заприлича на музикант, който наглася инструмента си за да изсвири нещо хубаво. Във всеки случай отстрани изглеждаше така, сякаш от тоя излет зависи животът му. Сигурно след час, слънцето се вдигна, напече и тих, но настойчив ветрец накъдри водата. Той се озърна все едно сега се събуждаше и кимна към една гола стръмнина наблизо:

- Ей там,  зад онова хълмче ми е къщата!- каза с усмивка – Някой път, когато язовира е пълен се навдигам на пръсти в лодката и керемидите на покрива си виждам...там с женичката живеем и с майка й... и момиченце си имаме, русичко, на четири годинки!

После пообиколихме, все така без никакво кълване, но той не се изнерви, дори стана по-бавен и внимателен в движенията, сякаш се надяваше, рибите да видят колко е смирен, търпелив, уважителен и едва тогава да нападнат примамките му. Предложих му да похапнем в тия мъртви, обедни часове, а той отвърна делово:

- Хапни си... аз отвикнах да ям кога изляза за риба... ще речеш, само ме дебнат към филията да посегна и тръгват като невидели да кълват и то все  става една, ни ядене, ни риболов!

Той не се застояваше дълго на едно място и скоро се преместихме с лодката. Сега, следобеда  ми показваше всяка плитчина, островче или дълбок, мастилен залив. Приличаше на човек, който няма търпение да разведе госта из голямата си къща и да му разкаже историята на всяка стая. Спряхме до дърво, потопено от памтивека до страховити, отвесни скали. Той кимна надолу сериозен и с уважение:

- Тук под нас е старото корито на реката...и рибата, макар да си няма къща, където и да я понесе  течението.. пътя си го помни!

Сменяхме стръвта в мълчаливо настояване, но не хващахме нищо. После, той ни отведе в залив със спокойни води с надвесени над водата, сенчести дървета, пусна котва и се облегна на перилата, явно доволен от живота.

- Преди... кога нямах лодка и Нинка, жената, все още склоняваше да идва с мен...ей тъй, по обед...лягахме по гръб на поляната и гледахме небето, аз чаках да мине самолет, да го видя как оставя пътека отзад.. .или как бляска срещу слънцето като запален... мислех за хората вътре, тъжни ли са или весели, къде ги отвежда провидението... а Нинка  премигва до мен и шепне като преди заспиване„ Пътува ми се... отива ми се някъде“ Аз я поглеждам учуден и ми иде да въздъхна като ми рече така, на мен ми е добре тук, никъде не ми се отива, как може да ти се тръгва отнякъде, където ти е тъй добре? Как да е...кротна се и тя, сега нищо не говори за пътуване, та и аз не се  тревожа вече някак!

Сега обедната жега натежа над всичко. Ние я виждахме как трепти,  размътва склоновете и е още по- пареща, когато те нападне в самотата на лодката. Той ми се стори все по- отнесен в маранята, гледаше далеч, далеч, отвъд причудливите брегове, като стопанин, който надглежда владенията си, а самото му красиво лице сякаш в един единствен миг показваше безпокойство:

-Понякога съм се питал... какво ще правя, как ще живея ако някой реши да източи язовира...или пък вземе, че язовира сам пресъхне от някоя голяма лятна жега?!

Незнайно защо ми заприлича на малко дете, което едва сега се осмелява да зададе пред друг първите си въпроси и у мен се появи необичайна симпатия към него. Спомних си как нетърпеливо бе отблъснал лодката с крак за да ни отведе двамата при спокойствието на дълбоките води, виждах и как се сменят със задоволство чертите по лицето му, когато се появяваха първите вълнички около нас. Може ли наистина човек да бъде тъй доволен, да се отдава цял и да забравя всичките си грижи, когато отплува, искрен ли е този млад мъж, или наивен, дали е добър човек или просто е вятърничев, лесно се отнася и в часовете за риболов никакви хора и думи няма да имат значение освен потопената плувка?

После той ми разказа и аз го разбрах. Още като дете пристигал тук рано сутрин за да носи кофа със стръв на баща си, но заобичал риболова по- късно, едва като младеж. Това му се случило изневиделица, както някои се прехласват по автомобили или преследват момичета, както други се отдават на спорт, залитат по хазарт или нямат търпение да запушат миризливи цигари потайно в парка. Той излязъл на разходка с въдицата една сутрин през пролетта, още болнав след скорошна настинка. Тук покрай полегатите брегове мъглата се разредила и слънцето така светело по водите, че не можело да погледнеш към язовира без да сложиш ръка над очите си. Било съвсем тихо, не се чувал плисък от вълнички, нито  шум от палатки и хора, нито птици се поклащали като въжеиграчи из близката, царевична нива. Само рибите скачали с плитки или по-дълбоки плясъци и той проточвал врат за да ги дебне. От този ден той не бил пълноценен в нищо, дори във влюбването, заспивал и се събуждал с мисълта за ширналата се вода и за хитрите и предпазливи риби, които сега някой друг преследва и лови, докато той самия  губи времето си в сън. Ставал, скачал, препъвал се и бързал във времето за смислени дела да си намери причина да отскочи до язовира. Вече по- късно, много местни хора го поглеждали скришом с учудване, редно ли е все пак млад мъж на неговата възраст, че и семеен така да си загуби ума, дали  бяга заради чист мързел от дома, за да не свърши нищичко, дали макар вече отдавна възмъжал е поизостанал умствено, или накрая ще се окаже, че е най- обикновен самотник?

-Иначе, ако  знам, че утре няма да заметна въдицата не ми се заспива вечер, нито имам мерак бързо да се събудя...колко е приятно да се радваш на уловената риба, а? А природата, как да не се зарадваш и на нея...една такава различна, всеки ден, всеки сезон... А когато си самичък и всичко наоколо е така тихо, можеш даже да си помечтаеш на спокойствие, нали?!-каза със явно задоволство. После бързо отсече със смях:

-Ама аз много на размисли го ударих, а?...На философия го обърнах?! 

Погледнах го отново със симпатия, добродушен, наивен, готов да скочи и да угоди на всеки, само за да го оставят да лови риба на спокойствие. Представих си как някъде другаде из големия свят хора правят какво ли не, тайно кротуват и измислят злини, а той, той обветрен и щастлив, побутван от течения и роснат от кротки дъждове, най- добре сам в малката си лодка е тъй доволен, че дробовете му са пълни с въздух, а душата му е в покой като спусната котва!

После, както говореше спокойно, той се изправи върху лакът и погледна надалеч в язовира зърнал нещо необичайно:

-Червената лодка с жълти парапети...„Търмъците“ са това, местни мъже и бракониери в свободното  време...не са излезли следобеда току- тъй напразно...място оглеждат къде да проснат мрежата довечера...двама братя са и двамата семейни...утре рано сутринта, още по тъмно ще издърпат мрежата на брега..които риби им харесат вземат...другите, вместо да върнат обратно във водата, направо на поляната зарязват...все едно им е виновен някой, че са бездетни и двамата?!

Следващите часове ние не хванахме нищо, въпреки, че не спирахме да сменяме местата и тъй като започна да се смрачава, аз му предложих да се прибираме. Той се съгласи неохотно, сигурно само защото му бях гост:

-Беше хубаво малко да настояваме за бяла риба, там покрай червените брегове скитосва   привечер, но щом си рекъл и утре е ден...само да вържем лодката на кейовете пред ресторанта...нощния пазач ми я надглежда, пък аз не го оставям без прясна риба!- каза доволен с усмивка.

После, докато се товарехме в моята кола, той не се стърпя и пак се обърна към язовира. Сега водите бяха съвсем кротки и само някоя дребна, немирна вълничка припляскваше преди мрака по бреговете. Вече доста ниско, зад рехав облак, червенееше и парче от слънцето, току преди да си отиде. Тогава, моя другар по лодка тихо и напевно, сякаш ми споделя строга тайна, ми разказа как си мечтае след години, тук някъде покрай бреговете да си построят малък хотел, макар двуетажен, с няколко стаи и кухничка за гостите. Ще го стопанисват той и Нинка, тя с блага усмивка и престилка ще бърза да угоди на клиентите,  той ще се грижи за зареждането на продуктите и за подръжката, а ако някога остане свободно време ще поизлезе с лодката да заметне.

-Ти май и душичката си ще размениш срещу рибарлъка?!- незнайно защо подметнах аз, а той първо радостно по детски възкликна:

-Оха!- после доби сериозен вид за да не се съгласи:

-Не...семейството ми е най- важно...заради него всичко зарязвам!

Точно преди съвсем да се стъмни спряхме пред неговата къща. Видях паянтова, входна врата и неугледен двор с доскоро кални пътеки, а една единствена крушка осветяваше стълбището и няколко хилави котки. Той слезе и пъргаво отмести друга врата отстрани, врата  без панти, която едва остана здрава в ръцете му, там ми посочи да вкарам колата за през нощта. После влязохме вътре. Посрещна ни гол коридор с преобърнати чехли, след него стая с варосани стени, в която синееше телевизор. Зърнах маса, с крака тънки като карфици, шкаф с пропаднала врата и килим, загърнат по краищата, върху когато играеше друга котка. От канапето без да бърза се изправи стара жена с кърпа на главата и сбръчкано лице, по пропадналата й брадичка си личеше, че е на възраст. Казаха си нещо припряно с моя спътник, той се обърна да излиза назад, а тя му подвикна:

-Че поне...детето да бе взел!?

Тогава от сумрака излезе дете, ниско, послушно и босо, момиче с изцапана буза и тръгна без да ме поздрави или продума след баща си. Старата ги изпрати с безразличие, сложила ръце върху вехтата пола. Те излязоха тихомълком, а тя се обърна и ме погледна като натрапник:

-Приятел ли си му...не съм те виждала сякаш?

-За втори път го виждам!-казах бързо, като оправдание.

След целия ден прекаран с този чудноват мъж, сега бях изненадан от къщата му, от двора и стаите, от тая старица, която ни посрещаше враждебно, от детето, което изникна като таласъм, без да се зарадва на баща си, от това, че„ хубавичката“ му женичка не се появи отникъде да си поздрави стопанина. Бях така смутен, че дори не исках да се оглеждам повече наоколо, а старата извести до мен с равен глас:

-Той отиде да пазарува нещо за вечеря, на вересия взима...ама то вече никой не му и дава...няма откъде да върне... та връщаме ние, иначе  хладилника е все празен, виж, риба в камерата винаги има, макар вече и котките да не й се радват...ела тука, на табуретката седни!

Тя отиде пред тясно огледало, облегнато на стената. Огледа вяло и с неохота сама себе си, ниска женица с провиснал от пранета елек и подпетени пантофи:

-Да..на бохча заприличах, на обувка със смачкан лак!

Погледнах скришом встрани и за миг всичко ми се стори грозно, занемарено, неприветливо, толкова по- различно от скъпата му лодка и бляскавите риболовни принадлежности, които грижливо подреждаше като ценности. Тя явно зърна в огледалото с будните очи, че надничам и добави със жлъч:

-И спалнята му мога да ти покажа...още на стария креват на баща му спят!

Върна се и седна на мястото си в крайчеца на дивана. Сега излъчването й се промени,погледна ме като близък човек, като някой, когото отдавна е чакала да се завърне. После подхвана, без да може да спре:

-В началото живеехме добре...той продаваше някакви бащини ниви и честно да си кажа, нищичко не ни е липсвало...към мен се държеше почтително, ама той  не се и задържаше тук, все при язовира ходеше, кога сам, кога с Нинка..там, докато се боричкаха по поляните направиха и детето...а и тя, мойта щерка много го защитаваше, щото и тя вятърничева...той е роден мечтател, викаше за него, не е виновен, той е едва ли не поет, ама тя си е такава, две думи или недай Боже едно изречение да й рекнеш с чувство в ухото и омеква като гъба.. тогава, в началото си понакупиха и разни неща за къщата, ама той все дай за туй да не харчим, дай от онова другото да спестим...зер, повече пари за риболов да има...и тя мойта Нинка нали е кротичка, съгласява се, пък той за благодарност я помъкне с въдиците, да си говорели на спокойствие там, до водата, да си била с него и да си я галил, докато му клъвне някоя риба, разбираш ли...после се роди детето, него пак го нямаше, бе заминал за риба с приятели...приятелите му и те такива като него, отнесени, идват да го вземат, пък пристъпват едни такива като неразбудени още..аз изляза на стълбите горе да просна дреха, а те ще поздравят и някой ей така от нищото ще рече„ Вижте, госпожа...колко е пъстро небето тая сутрин“ или друг, ама дето съвсем не му е мястото ще подметне„ Най- после дойде и есента...колко е мек вятъра, а листата са така пъстри и са навсякъде“ Погледна ги, наглед големи мъже, с бради и без коса вече на главата отпред, а вятърничеви, ще речеш, в приказка живеят...в туй време другите, нормалните мъже, кой етаж от къща вдига, кой каравана за търговия стяга, кой подрежда куфар, емигрант да стане!

Сега жената не изглеждаше така зла, стори ми се по- скоро отегчена. Погледна ме с очи, които някога, на младини са били много будни:

-Сега вместо да си гледам внучката, аз ходя почасово да работя...работи и Нинка, гърба й се кърши от работа...дълговете му връщаме, че сега и лодка взел да изплаща, ама чух, че ще му я вземат скоро...да му я вземат, че да има спокойствие...ние на тая лодка  вноските няма да ги плащаме!

 После между нас настъпи тишина. Котката се претъркули сънено върху килима, а отвън комарника на входната врата притропа от някакво течение. Старата, забравила  мен мислеше за своите си работи навела глава над подпетените пантофи. Наистина не знаех дали е лоша жена, дали просто е остаряла или е уморена от тежко изминала седмица.

-Само, че каквото имаше за продаване свърши!-продължи вяло тя – Тогава почнаха да пристигат само неплатените сметки, долапите празни, а него, него ако питаш, той можел да яде, можел и да не яде...така от немай къде, започна работа в града...иначе сръчен, каквото и да захване, прави го от първия път...всичко му оживява в ръцете ще речеш..само, че намине някой приятел в обедната почивка и му подшушне„ Големите шарани са дошли на плича“ или „ Костурите са полудели, щом и на опашка налитат“ и ела да го видиш...всичко хвърля на мига и даже с работната манта тръгва... те, началниците го търпят, търпят, пък накрая му покажат вратата...и тогава пак висне на нашия врат...пък гледа, едно хрисимо право в очите те гледа, все едно нищо не е станало, че са го изхвърлили от работа, ей такъв, бе...все не разбрал!

Старата, увлечена в своя си гняв се бе отнесла съвсем. Навела глава над рамото тя напрягаше гласа си или го снишаваше съвсем спрямо вечерното настроение. Едва ли осъзнаваше, че и аз съм до нея, подпрян на паянтовата им масичка:

-Баща му   бил същия...по язовирите спял!

После се успокои и скръсти ръцете си отпред. Приличаше на жена, което е преминала дълъг път и е спряла за миг да си почине, без обаче да е съгласна да се смегчи. Кимна с укор навън, към зет си който сякаш  се бе скрил зад входната врата и подслушваше:

-Веднъж щеше да умре...дойде си подгизнал от отсрещния бряг, пеша в дъжда драпал и треската го разтресе здравичката, залежа се...лекувахме го с Нинка и ей го,  пак на работа цяла седмица не отиде...иначе дава..последния залък ще си даде от устата, лошото бързо го забравя и услуга от първия път ще ти направи... всякаква!

Старата се изправи и посегна да прогони котката, която си играеше с разнищените пискюли на килима. После отиде с бавни крачки до прозореца и се загледа навън в тъмнината на улицата. Свали кърпата от главата си, все така с гръб към  мен и приглади косата си, оредяла и бяла, на снопове.

-Много се разприказвах пред чуждия човек, ще речеш със запушена уста съм държана досега...ама до гуша ми е дошло, пък и е вече решено...намери си приятел Нинка, то няма как другояче да стане, на тоя очите не можеш да му видиш, а без мъж не се стои...вярно, по-голям на години бил, малко избухливичък и вдовец, ама с уредена къща и така, аз поне да спра да работя!

Тя се обърна и пристъпи към мен. Беше си върнала враждебния вид, с очи кръгли и светли като на птица. Злобна и потайна, получила ненадейна сила, тя прошепна тихо, приведена напред, сякаш ще прави заклинание:

-Сега те заклевам  да си мълчиш..преди час, Нина излезе да се разбере за последно с вдовеца...утре, когато рано тръгнете с лодката за риба, ние ще се изнесем от къщата...нямаме много багаж...бързичко ще избягаме!

Тогава аз си спомних целия преминал ден в най- дребните подробности. Видях спокойните води на язовира, полегатите брегове, сенчестите дървета и благата усмивка на моя нов познат, когато се случеше да заговори за семейството си.

-Да!- натърти тя, още по- приведена до мен с кръглите очи – Утре рано сутринта ще избягаме от него!

-Но той ще тъгува за тях!- не се стърпях да кажа с недоволство аз, тя махна прнебрежително с ръка,а устата й се изкриви в насмешка:

-Два пъти ще отиде за риба и ги е забравил...всичко ще се нареди, макар Нинка все да ме подпитва„ А, дали ще бъдем щастливи  на новото място?“...Ще се нареди всичко, що да не се нареди...хубав, лош..поне е здраво стъпил на земята оня човек,  вдовецът, не е поет като този!

В това време отвън се чу весел, детски глас, след него прискърца паянтовата врата, а скоро току пред прага притропаха стъпки, бодри и радостни от прибирането у дома. Първо влезе детето, след него моя нов приятел с чудната усмивка:

-Бързо да слагаме масата, че уморихме гостенина от глад!- подвикна той, после снижи почтително глас и се обърна към старата:

-Взел съм кори и сирене...ще ни направиш една баница за утре, нали?

Тя се изправи измамно жизнена и бодра, все с ръце върху вехтата пола:

-Че да ви направя...що да не направя?!

                                                                        К Р А Й