Той отвори очи и видя само огнените пламъци. По навик вдиша и дробовете му се напълниха с гъст пушек, остра болка го проряза в гърдите. Огледа се и видя, че лежеше на леглото си, но всичко останало бе обвито от мътния дим и нищо не се виждаше. Опита да се изправи, но не можа да помръдне. Цялото му тяло тежеше като натъпкано с олово. Не можеше да придвижи нито един от крайниците си, сякаш това не бе неговото тяло. Отвън се чуха множество гласове, глъчка, препирня. Явно целият квартал се бе събрал в този късен час около горящата къща. Сирените на пожарната, линейките и полицията виеха постоянно. А той просто лежеше неподвижно.
Малко по малко огънят го обграждаше и гореше плътта му. Болката го завладя. Искаше да извика, но и гласът му отказваше да му се подчини. Беше напълно безпомощен. Мислеше си, че спасението би трябвало да дойде скоро иначе ще завари един труп. Все пак той бе единственият човек в къщата и усилията на хората би трябвало да са в негова полза.
След около час и половина огънят бе напълно изгасен. Той все още лежеше върху остатъците от леглото. Този час бе изпълнен с адски мъки – огънят си играеше с безмълвното му тяло и изгаряше всяко докоснато място. Би се чувствал много по-добре ако можеше да изкрещи болката си, хората може би щяха да го чуят и да му се притекат на помощ. Може би през цялото това време го бяха търсили безрезултатно. Тези надежди го крепяха, докато огнените езици го облизваха, прогаряха дървеното легло, а него сякаш щадяха, оставяха като десерт. Струваше му се, че огънят му говори колко прекрасна е смъртта, че пламъците приемат най-различни чудновати форми. Но болката бе ужасяваща. И сега, когато огънят бе изчезнал, надеждите му станаха още по-силни, хората трябваше да го спасят.
След малко се чу шум откъм долния етаж на къщата. Изглежда пожарникарите бяха влезнали, защото се чуха и мъжки гласове, които бяха много по-близки от тълпата, събрала се навън. Ето, спасението пристигаше! Ех, да можеше да извика, да привлече вниманието към себе си, за да го изведат колкото се може по-бързо от тази разрушена вече къща. Желанието му за живот го изгаряше по-силно от пламъците, а надеждата ръководеше съзнанието му. Ако можеше да се движи, те биха го издигнал във въздуха, би полетял.
Вратата на стаята се отвори. На прага стоеше едър мъж с маска на лицето и каска на главата, държеше фенерче в лявата си ръка. Мъжът насочи светлинния сноп към леглото. Нашият нещастник полудя от радост. Точно в този момент изпита огромна нужда от гласа и тялото си, но те го бяха изоставили, бяха го предали. Но спасението му бе толкова близо, на две крачки разстояние. Клетникът виждаше пожарникаря като светец с бяла роба и ореол. Радостта му, че го откриха бе неизмерима…
- Вече е мъртъв – рече мъжът и напусна стаята.
Тези думи го удариха като гръм. Искаше да вика, да крещи, да раздере гласните си струни, но да върне мъжът при себе си.
Светлината от фенерчето все още осветяваше част от стаята и нещастникът успя да погледне в огледалото на тавана. Черен въглен го гледаше от там.
© Йорданка Стефанова All rights reserved.