На тази маса, на която толкова пъти ми е сервирала   вечеря, пили сме по ракия, а накрая сме сривали всичко на земята и сме се любили до припадък. До зори, че и до пладне. Или до следващата вечеря, в която сме претопляли остатъците и пак сме правили луда любов. На масата. И сме се омазвали до уши в манджи и сосове, като прасенца сме се омазвали и ни е било хубаво, хубаво... Сякаш не е било. И не се е случвало.

Красив ли съм или умен. И пари нямам. Ей това къщéнце ми остана от старите. И напук на всичко и всички - мен избра Елена. Мен избра за съпруг. Не можех да повярвам дори и след като се разписахме в гражданското.  Живеехме си и ни беше толкова добре. Елена, жената на мечтите ми. Сега седя и си пия сам. Ей тук, нали ме виждаш, на същата маса. Защото, докато сме се любували един на друг, сме забравили за огъня и в догарящото огнище други пламъци са се разпалвали.

Но не знаех. Не разбирах, че всичко хубаво е толкова преходно, колкото по-хубаво е било; че съзнанието човешко е устроено да ни създава капани там, където сме най-уязвими, че е отмъщение за миговете неземно опиянение. Човек сам избира болката си, а ако не може, си я измисля. При мен се случи, оглупях. Точно когато бях на върха на оня несигурен човешки стремеж, скелет изграден от желания, амбиции и щения наречен щастие. Пресече ме нещо, премига несигурно и тревожно в главата ми. Тресна ме една мисъл и, колкото се мъчех да я прогоня, толкова тя повече и по-силно се загнездваше в съзнанието ми, като змия усойница свиваше гнездо там и ме разяждаше денем и нощем. И започнах да я наблюдавам. Елена.

Сутрин ставах преди нея и дебнех - дали, като премита двора, не хвърля „случаен“ поглед към мъжете по улицата. За магазина, като тръгваше, следвах стъпките й; надавах ухо, като говореше по телефона; търсех издайнически нотки в смеха й. От актьорите по телевизията я ревнувах.
 Глупост! Пълна лудост ме беше обзела. Започнах да си фантазирам и вярвам, че ми изневерява. Но не можех да го докажа. Не можех да я хвана, мръсницата, умна беше. И от работа, и от комадировки внезапно се прибирах, заварвах си я вкъщи, сияйна и щастлива, че ме вижда, а в гардероба и под леглото нямаше никой. Не можех да издържам на напрежението, сън не ме ловеше, залъкът ми загорчаваше още преди да го сложа в уста, пропих се. Чудех се как да докажа неверността й. И се сетих. Първото което би трябвало да направя преди съвсем да изперкам. Обърнах се към мъдростта. Ето приказката, която ми разказа тя:

„Имало едно време един обущар. Най-читавите обуща правел, чизми, папуци. Замогнал се, струпал къщица, мома си найдал, харесали се, задомили се. Всичко им било наред, нямали си детенце, но нали млади били, имало време. Подкачали го аверите му, хубавица била булката, тук я видели, там я срещнали. Кипнала кръвта му, задебнал я, заслепила го ревност. Не могъл в крачка да я хване, клела се тя във вярност, в Богородичка му се клела, но не хващал вяра.

И решил да я провери. На дело. И й казал: “Ако толкоз ме обичаш, ще легнеш с най-добрия ми приятел, да ми докажеш, инак - махай се от тука!“ Дърпала се жената, молила го - как тъй ще се посрами с чужд мъж, но непреклонен бил обущарят. Склонила най-сетне, съгласила се от немай къде, толкова го обичала, че мисълта за раздяла ù се сторила по-страшна дори от предстоящото изпитание. Защото, чиста и непорочна - за изпитание го приела. И стиснала очи, прежалила и свян, и чест, сторила го. Седял в другата стая неверникът, чувал пъхтенето и скърцането на миндера, сукал люто мустак и пиел върла ракия. Но не му олеквало. Още повече го разкъсвала ревността. „Значи си ми вярна, а? Това ли наричаш вярност?“ беснеел той и блъскал де що намери из къщи. Примирала невестата от срам, страх и позор не спирала да плаче.
 В мъчение се превърнали дните ù. Кротка и послушна, тя вършела задълженията си, чистела, перяла, готвела, но вече гласът ù не се чувал, не се надпявала с птиците, сутрин слънцето не се оглеждало в синевата на очите ù помръкнала, заслабнала. Лудият ù мъж и готвел друго изпитание. Една вечер се прибрал и довел в къщи странник. За да му покаже колко е гостоприемен, му позволил да преспи с жена му, а на нея казал, че иска още едно уверение за верността ù. Пак от любов го направила, стискала зъби и очи под чуждия мъж, и сълзи ляла, но тоя път някак си... не ù било чак толкова неприятно. А обущарят в другата стая сучел люто мустаци и се наливал с върла ракия, заслушан в поскърцването на миндера. Историята се повторила няколко пъти. Доста трябва да го е обичала невестата му, с доста мъже трябвало да преспи.
 Един ден призори станала рано, изкъпала се, сресала дългите си коси, излязла на двора с метлата, запяла, птичките замлъкнали заслушани в захлас. Изгряло слънцето се огледало в синевата на очите ù, засмяло се заедно с нея и поело по пътя си. И тя поела. По свой път. Имало един чобанин в селото, любел я като животно, като че ли всичката страст на земата била събрана под ямурлука му. Без въпроси и условия. Правел я истински щастлива и напълно задоволявал неподозираната похот, която глупавият ù съпруг разбудил у нея. А той останал сам, проклинайки орисията си.“

Това ми разказа мъдростта и отмина напред, да ме чака в годините.
*  *  *