На тази маса, на която толкова пъти ми е сервирала вечеря, пили сме по ракия, а накрая сме сривали всичко на земята и сме се любили до припадък. До зори, че и до пладне. Или до следващата вечеря, в която сме претопляли остатъците и пак сме правили луда любов. На масата. И сме се омазвали до уши в манджи и сосове, като прасенца сме се омазвали и ни е било хубаво, хубаво... Сякаш не е било. И не се е случвало.
Красив ли съм или умен. И пари нямам. Ей това къщéнце ми остана от старите. И напук на всичко и всички - мен избра Елена. Мен избра за съпруг. Не можех да повярвам дори и след като се разписахме в гражданското. Живеехме си и ни беше толкова добре. Елена, жената на мечтите ми. Сега седя и си пия сам. Ей тук, нали ме виждаш, на същата маса. Защото, докато сме се любували един на друг, сме забравили за огъня и в догарящото огнище други пламъци са се разпалвали.
Но не знаех. Не разбирах, че всичко хубаво е толкова преходно, колкото по-хубаво е било; че съзнанието човешко е устроено да ...