Често си мисля кои са по-зле у нас: работещите или безработните. Отивам да се подписвам в Бюрото по труда. Служителят ми се жалва, че са останали наполовина и от работа няма време да си изпие кафето. Кимам му съчувствено. В пощата жената зад гишето мърмори, че върши пет неща едновременно и от две години не я пускат в отпуск. От опашката цъкаме с език, но не се сещаме да си ходим, за да я улесним. Скоро на моя приятелка връчили тройно набъбнала длъжностна характеристика за по-ниска заплата. Работодателят свил рамене: „ Ако щеш! Знаеш ли колко чакат за твоето място?” Клекнала. Какво да прави като има да плаща голям заем.
Аз вече си починах и съм готова да поема всякакъв товар. Но не мога да си намеря никаква работа – каквато и да е, където и да е, за колкото и да е. Както и да е… Един познат ме светна: „Докато не си платиш, работа няма да видиш!” През живота си никога не съм давала рушвет, но този път реших да се прежаля. Проблемът е, че никой няма да ми повярва, защото съм си изградила ...