Не се подвеждайте от заглавието ми, уважаеми читатели. Длъжен съм да поясня, че единственото число, което употребих в него, е само по причина, че се касае за един обширен клас поетично "надарени" представителки на нежния пол. Онова което обединява тези горди творкини са любовните им вопли, които се реят като реликтовото ехо из пространство-времето на Херман Минковски, дори и зад светлинния му конус, дотолкова отчетливо, че могат да привлекат вниманието на т.нар зелени човечета, но не заради това последните да ги оплодят физически или ментално, а просто, за да пробудят у тях извратено извънземно любопитство. Въпросните поетеси си падат до припадък по наградите от множество конкурси, преобладаващо "международни", със седалища в световно известни центрове на мегапоетичното изкуство, такива като село Граматиково, Бусманци, Куртово Конаре и още много, много други. Лесно ще разпознаете тези твърде "надарени" в поетично отношение чеда божии, по многобройните им награди - грамоти от подобни конкурси, с които те се окичват гордо, както съветски генерал с медали, от които всяка порядъчна акула, която е имала неблагоразумието да го погълне прибързано, би повръщала нескончаемо.

       А стиховете им - ах стиховете им...! Представете си какви шедьоври са те:

ПОЕТЕСКА САМОМЕТРЕСКА

Обичам те, защо ме изостави?

Готова бях в леглото ти да легна.

Да свършвам под красивото ти тяло.

В чаршафа мокър силно да потрепна.

Остави ме настръхнала, необладана.

И аз разгонена съм огнена вълчичка.

Луната ближа на езика с рана.

Шест-девет правя си дори самичка.

Червена шапчица съм, Кумчо Вълчо скъпи.

Ела и ме изяж в потайна доба.

Линея в петолинията на звездите,

но щом не ме поиска - прав ти пътя!

      Нека да уважим тези самородни "таланти", пред които бледнеят Сафо, Емили Дикинсън и Силвия Плат. Защото тяхно е Царството Небесно, пардон - бъдещето на поезията насъщна - вовеки веков (и) амин!