Полет на душата
Един пролетен ден, слънцето нагрява земята и пречиства хората от зимните деяния. Облаците играят на гоненица, вятърът тихо наблюдава забързания живот. Птичките изпълват с живот атмосферата на града, а природата отново играе своята рола на декор. В това забързано ежедневие само сградите мълчаливо стоят като зрители, свидетели на хаоса.
В една стая, от онези тихи сгради, времето е спряло и слънчев лъч не влиза. Цялата зимна атмосфера все едно се е скрила там и самотата и тишината изпълват това мъгливо помещение. Стаята е бедна, само с едно легло със сиви завивки, сиви чаршафи и сиви възглавници. И в леглото стои фигура, обгърната в покой. На жена с доста уморено тяло и лице на мъченик. С очи пълни с мрак и примирение. Тези очи за миг се затварят, потъват в някакъв неземен мрак и отново се връщат към уморения живот. Сърцето бие насилствено. Дробовете тежко вдишват застоялия въздух. Чува се само тежкото пръхтене на умората. И очите се затварят.
Изведнъж друга картина се появява на фона. Тези сиви очи вече не са тъй мрачни, а изпълнени с живот. Те вече не принадлежат на онова полу-заспало тяло, а на малко момиченце. Целият град е заменен само с един дълъг, труден, пълен с препятствия път. Път без край. Тежкия въздух сега е хладен и пълен с надежда. Облачетата са се стопили заедно с небето. Сега единственото зримо нещо е тази безкрайност на пътя. Момичето стъпва бавно с предпазливи крачки по грапавата основа на пътя. То не знае дали е в правилната посока, не знае какво да очаква, нито накъде отива. То просто следва пътят на сърцето си, което сега бие по-силно и по-страстно. Момичето няма цел, то просто следва очертанията на пътеката. Върви и върви... и изведнъж простора се нарушава от появилото се малко стръкче стъбло. Още един живот! Сега момичето върви и до него върви и стъблото. Като две преплетени съдби те продължават заедно по пътя. Със всяка крачка момичето пораства, по-голямо и по-голямо, устремено само напред. И редом до него и стъблото расте, превръщайки се на дърво. Момичето не спира, то не знае що е умора и що е страх, то просто върви. Знаейки, че не е само, защото и дървото е там. И те продължават по безкрайния път. Момичето расте и дървото расте. Дървото с невидима ръка е хванало момичето. И те вървят безспирно и неуморно... момичето е вече жена, а дървото-величествена фигура. Но те не спират, а продължават. И изведнъж, от едното нищо, се появява една врата. Жената спира за първи път. Тя знае, че трябва да премине през това препятствие, за да продължи пътя си. Но точно в този момент, тя стой неподвижно, отдавайки и цялото си уважение. А вратата цялата блести, обгърната от светлина, сякаш покрита с хиляди скъпоценни камъни. Обгърната от свое собствено сияние, като самостоятелна звезда. Като стража, пазеща пътя към необятното пространство на Вселената. Цялата събрала енергията на хиляди души. Заслепяваща, изкряща, подмамваща. Събуждаща човешката алчност. А жената стой пред нея гордо...
Жената отваря очи и съглежда тъмната стая със задухлива температура. Тя отново е в леглото със сивите чаршафи, сивите завивки, сивите възглавници. В стаята влиза една муха, нарушавайки мира и покоя. Жената бавно впива поглед в мухата. Тя кръжи в пространството на стаята. Танцува във въздуха безспирно, рисувайки знаци и кръгове. Жената я наблудава, а тя продължава да лети, опиянена от своите ритуали, свойте леки и плавни движения. И изведнъж жената се почувства лека като мухата, безтегловна. Сякаш самата тя става муха. Тя може също да полети тъй леко, та дори и по-леко. Вдишва последна глътка застоял въздух и отлитва... сега вече тя можеше да премине през вратата. Сега тя вече можеше да стане част от пространството, част от безтегловността, част от Вселената... И стаята и градът се променят. Сега те вече са по-светли и чисти. А балансът на живота се запазва, защото един живот си отива, но друг идва... Сега там навънка, под балкона на тази стая, стои величествената фигура на дървото...
© Диляна All rights reserved.