Jun 24, 2016, 8:42 PM

Понякога оставам без зъби 

  Prose » Narratives
578 0 4
7 мин reading

Понякога оставам без зъби, докато ям натрошени, жлъчни камъни. Езикът ми няма как да си остане зад тях. Събирам си ги в шепи, за да целя всички, на които някога съм имал зъб. Ям каши, течни, миризливи, но полезни каши. От тях здравето ми се пооправя. Намалява ми холестерола, сърцето бие в норми, кръвната захар се регулира. И само като си помисля, че ако не се налагаше да ям натрошени, жлъчни камъни, здравето ми щеше да закъса, ми става нервно и тревожно. Затова пия чай. Чай от мента и жълт кантарион за нерви. След камъните, колкото и да съм спокоен, езикът ми все още не си е на мястото.

 

На всяка реплика, жест, мимика, настроение, движение той изскача некотрулируемо, за да покаже колко е голям. Излизат думи, за които дори не съм подозирал, че знам. Жлъчни думи, дръзки, злостни думи, от които се образуват жлъчни камъни.

 

Целият ставам черен, кръвта ми кипва и няма каша и билков чай, които да успокоят гнева.

Онзи ден отивах до магазина, за да си купя безполезна, зелена напитка от мента с висок градус. Мислех и натурален сок от хмел да си взема, че след нея винаги ми става прекалено сладко в устата и езикът започва да лепне.

 

По пътя ме настигна мъж на не повече от 43 години, а може и по-млад да е бил, но живота на улицата бе покрил лицето му с толкова черти, сякаш некадърник в курс по рисуване се е опитвал набързо да щрихова лице.

 

Изравни се с мен и започна нещо да говори, бързо, неясно, сякаш и той е ял жлъчни камъни, а след това мед.

 

Езикът му лепнеше, устните мърдаха, но от устата думите падаха на трохи. Напрегнах слух и  изведнъж дочух ясни изречения.

 

Сякаш провидението му даде тих, шептящ глас, който трябваше да достигне до мен, за да излея чернотата си:

 - Искаш ли го? Не е е много голям. Само за един лев. Да го извадя ли? Целият е твой! Само за един лев. Да ти го покажа ли? А? Да ти го покажа ли? Ей сега ще го извадя.

 

Чували ли сте лъв да реве в джунглата? А ранено животно? А да сте виждали разярен бик?

Е и аз не съм, но съм убеден, че приличах на всички тях взети заедно.

 

Излях върху странния субект, който ме изпровождаше до магазина и ми отправяше неприлично предложение, целия гняв, който жлъчката, черния ми дроб, сърцето и душата бяха таили с години.

След като приключих с тирадата си и цвета на кожата от черен бавно възвръщаше розовината си, видях как с треперещи ръце изважда от наелоновата торбичка, която носеше, препарат за миене на прозорци. Продаваше го за левче, защото беше гладен.

 

Останах в ступор по средата на улицата. Мъжът продължи с бързи крачки към близкия магазин.

 

Помислих, че са минали часове, докато гледах отдалечаващият се силует. Ако снимаха филм, върху мен щеше да се излее пороен дъжд, да профучават коли, да ме нападнат милиони скакалци, да изядат дрехите ми, да остана гол под жаркото слънце, да се обезводня и да припадна.

 

Не припаднах.

 

Бавно, сякаш ми бе отнето всичко, но най-вече достойнството и малкото доброта, която притежавах някъде надълбо̀ко, започнах да се съвземам.

 

Последвах го към магазина. Стъпвах в неговите стъпки, останали да горят по асфалта.

 

Отворих врата на магазина и го извиках да дойде. Исках да му се извиня. Исках да падна на колене и да моля за прошка. За всичко, което съм сторил към него, към близките си, към всички хора, които някога съм наранил, защото не съм могъл да чуя думите им.

 

Той ме гледаше изплашено като малко дете. Очите му бяха широко отворени, ръцете отпуснати, ноздрите разширени и само една голяма вена на врата му пулсираше, сякаш в нея се бяха скрили и обидата, и страха, и гнева му. Въртеше глава и категорично отказваше да излезе. Помолих го още няколко пъти и чак тогава тръгна към мен. С малки, ситни стъпки. Доближи ме недоверчиво като през цялото време ме гледаше право в очите. Сякаш бях змия хипнотизирала жаба, която да влезе право в устата ѝ.

 

Помолих го за прошка и му дадох пари, за да се нахрани, защото никой не е длъжен да яде чужди жлъчни камъни.

 

Усмихна се и каза:

 - Няма нищо, няма нищо аз сега ще си купя нещо за твое здраве. Да си жив и здрав, да си жив и здрав.

 

Побързах да си тръгна, но част от мен остана на улицата, за да се излива върху нея пороен дъжд, да профучават коли, да я нападат милиони скакалци, да изгаря под жаркото слънце, да се обезводнява и да припада, защото не умее да чува думи.

 

 

© Олеся Николова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??