ПОРТМОНЕ В КАЛТА

Ей там, до онзи гьол го намерих. Женско портмоне, което се закопчаваше по онзи старомоден начин, както могат да се закопчават само портмонетата на възрастни жени. „Щрак!” – и едната метална скоба прищипва другата. Портмонето е затворено, здраво съхранява съдържанието. А иначе като го погледнеш отвън – никак не говори за съдържателност, грозно е, протрито, някакви зелени камъчета е имало по него навремето, сега има само няколко, за да го загрозяват още повече.

Изглеждаше провиснало, значи има нещо метално в него. Понечих да го отворя, но се спрях. Дали наистина ме интересува какво има вътре? Седнах на пейката да помисля. Представих си собственичката. Една жена на около шейсет и пет-шест, запазена, но унила, прегърбена, загрижена за нещо. Мъкне две торби – в едната има два хляба, единият за нея, другият за внучетата, а в другата – праз лук, яйца и бутилка олио. Сложила е портмонето под мишницата, мисли какво да сготви за обяд. Пред нея – локва, тя я заобикаля бавно, не усеща как портмонето се изплъзва, плясва в гьола и водата почти го покрива. Тя дори не се обръща, нищо не е чула, тя е в кухнята, реже праза, слага сухи чушки, нещо вкусно ще стане.

- Обърни се, жено! – казвам ù наум. – Изгуби си портмонето. Там е цялата ти пенсия. Как ще изкараш до края на месеца?

Тя не ме чува, защото аз не съм там, не съм до нея, дори не съществувам в този миг.

Може би ще е по-разумно да я изчакам на пейката. Тя ще се върне. Ще установи още на входа на кооперацията, в която живее, че портмонето ù го няма, ще остави чантите набързо и ще се върне по пътя, за да го потърси. Няма как да не я позная – ще е загрижена, притеснена, объркана, ще ù се плаче, това са много пари, имаше и стотинки, как ще си купи лекарства сега, какво ще даде на внучето за училище, срам ще я е да взема пак назаем, докога така, не бива...

Ще стана, ще я попитам дали тя е собственичка на това зелено нещо, ще го покажа, тя ще се усмихне, ще ме целуне по бузата, ще каже:

- Благодаря ти, младеж! Жив и здрав да си! Още имало честни хора на тоя свят.

А аз ще се почувствам добре.

Заръмя. Прибрах брадата си в шлифера, забравих си шала. Нищо, няма да измръзна. Хубав месец е ноември, напомня на нещо, далечно, случило се преди да знаеш, че е важно, затова е тъжно, избистря се в спомените ти бавно и тайнствено, като из мъгла излиза, появява се силует, мъжки, с вдигната яка, шапката е килната напред, мъжът крачи бавно, замислен, строг, слаб и сух като корен от хрян. Мъжът сух, а въздухът влажен, мокри го, той ту се появява, ту отново изчезва в мъглата, отвътре сух и топъл, отвън – прогизнал, студен и хлъзгав, попива смога и става част от него.

Това май бях аз, защо ли се появявам на себе си, сигурно защото искам да се подсетя, че съществувам. Ето това прави ноември с хората – принуждава ги да мислят, да тъжат било за себе си, било за нещо друго. Иска ти се да пиеш чай, да сълзиш на топло, но без чуждо присъствие, да се разтваряш в самотата както захарта бавно се разтапя в чая, за да развали вкуса му.

Погледнах часовника си. Мина вече близо час, никой от хората, които заобикаляха старателно гьола, не ми изглеждаше като възрастната достолепна жена. Ами ако собственичката на портмонето не е тя? Докато образът влизаше и излизаше от мъглата, докато аз се търсех в сумрака на спомените, може би някое момиченце, дете с оцапана рокличка и провиснала от влагата жилетка, загрижено е тичало по пътеката и страхливо се е оглеждало за портмонето, уплашено, че вкъщи ще му се карат, защото това са били последните спестявания на неговата баба, леля, стринка или нещо такова?

А може би в портмонето има ценна вещ, пръстен, реликва, спомен, нещо, което е по-ценно от парите, което има стойност отвъд веществената? Дали да не го отворя?

Всъщност каквото и да има вътре, то не е мое. Ако е спомен, този спомен не е мой. Ако е пръстен, за друг или от друг е, за парите да не говорим. Защо ли изобщо взех тази чужда вещ?

Пак се завих в шлифера и зачаках. Нека ръми, не ми е студено. Загледах се пред себе си. Сянката започна да изплува от мъглата. Пак този мъж, пак с шапка.

- Ти защо ми се появяваш непрекъснато? – питам го, когато силуетът му се поизясни. Приличаше на мен. Като че ли ме погледна, но нищо не каза. Целият се беше сгушил. Настоях: - Какво търсиш тук? Портмонето ли? То не може да е твое.

Нищо не ми каза, дори не видях дали има уста. Тръгна отново, бавно, с широки крачки, скри се в мъглата. Очевидно търсеше нещо, но не беше онова, зеленото, чуждото, у мен.

И какъв е смисълът да се преструвам на добър? Та аз дори не съм такъв.

- Бог да те поживи, момчето ми! – така сигурно ще каже възрастната жена.  – На доброто добро да върне!

Значи така, аз стоя на дъжда като изгнил стар чайник, непотребен и изоставен, дори да пиукам не мога, чакам старица, която да ми каже, че съм добър, за да се почувствам наистина такъв. И на всичкото отгоре ще я изнудя да ми го каже, защото тя никога и в никакъв случай не би ми казала това, ако не държах в ръцете си нещо важно за нея, нещо, което не ми принадлежи, но аз, добрият, благодетелният, ще ù го върна великодушно, за да докажа на себе си и на света, че съм честен и добър.

Ама, че съм нещастник!

Върнах се, оставих портмонето там, където го бях намерил – в края на гьола, в калта, наполовина потънало във водата като пробита лодка, заседнала в плитчина, чака някой да я спаси. Или пък не.

Тръгнах си. Искам да пия чай. Няма да му слагам захар. Може би малко мед само. Или нищо. Нека да е чист, да, така го искам. Покрай мен, забързана, мина възрастна жена, почти ревеше, притичваше, взираше се в канавките край пътя, гледаше наоколо тревожно, хващаше се за устата, милата, на нищо не приличаше, беше в стрес, излъчваше уплаха и страх. Спрях и я загледах. След десетина метра тя намери портмонето, целуна го, отвори скобите, възкликна нещо, подскочи от радост, прекръсти се, погледна към мрачното, сиво и мокро небе, шептеше нещо – бързо, страстно, нежно. Благодареше на този, на когото трябва.