Пред входа на блока мъжът спокойно се взираше в пощенските кутии. Върху тях бяха изобразени само цифри и числа – нямаше данни на кого принадлежи пощенската кутия и на кой етаж се намира апартаментът. Той обаче се досети: погледна вдясно, към копчетата на домофонната система, разгледа надписите внимателно; погледът му се спря на „Апатаманет номер 4 – Димитрова”.

     Умът му обработи информацията. Димитрова – значи е сама. Ако беше семейство, щеше да пише Димитрови. Апартаментът е четвърти, значи е на по-долен етаж. Предполага се, че възрастните хора предпочитат да живеят по-надолу, та са могат да се изкачват, когато асансьорът не работи. И най-накрая – пощенската кутия на апартамент номер 4 беше съвсем празна. В другите имаше от онези непоискани, но упорити листовки – наблъскани, смачкани, стърчащи от процепите на кутиите. А в кутията на номер 4 нямаше нищо, нищо не стърчеше. Значи Димитрова редовно си почиства пощенската кутия и изхвърля никому ненужните листовки. А може и да ги чете, кой знае.

     Затова с известна сигурност натисна копчето. От домофона се чу гласът на възрастна жена:

     – Кой е?

     – Аз съм, госпожо Димитрова. От пощата. Нося ви писмо.

     – Оставете го в кутията, моля.

     – Не мога, госпожо. Препоръчано е. Трябва лично да го вземете.

     – Добре, идвам.

     Потри ръце. Дотук-добре: so far, so good, както казват англичаните от Перник. Ще каже, че писмото е от Великобритания. Обаче нали там сега тече Брекзит, затова пощенските пратки закъсняват, налага се вече да ги разделят - в един куп са тези за Европейския съюз, в друг куп - за останалия свят. А и Ирландия нещо искала да излиза от съюза, на Острова цари хаос, та затова...

     – Затова, госпожо Димитрова – обясняваше убедително, – ще трябва да заплатите хиляда паунда, за да получите пратката. Може и с левове, по курса на БНБ. Пратката е с обявена стойност – над пет хиляди паунда. Не знам какви приятели имате в Обединеното кралство, но очевидно мислят за вас. Това е подарък за сериозна сума. Иска ми се да бях на ваше място.

     Жената беше на около седемдесет. Още дишаше тежко и притискаше гърдите си, сякаш по-бързо да се поуспокои от бързането по стълбите. Носеше бархетна рокля, а посивялата си коса беше вързала и прибрала с фиби.

     – А защо не носите писмото? Нали казахте, че има писмо за мен? – попита го, като се взираше в неясната бележка, която той настоятелно буташе в ръцете ѝ. В долния десен ъгъл беше положен размазан печат и беше сгъвана на четири. Приличаше на пожълтелите, като изрязани от вестник хартийки и квитанции, които даваха в пощенските станции. Но нищо не се четеше. Тя не си беше взела и очилата. – Носите само тази бележка.

     Мъжът се огледа. Не биваше разговорът да продължава твърде дълго. Можеше да мине някой познат на бабата, да се включи в дискусията и така нещата да станат по-трудни.

     – Искате ли, госпожо Димитрова, да се качим у вас? – попита я подчертано добронамерено. – Там ще ви обясня подробно.

     – Не, не искам – сопна се жената. Изгледа го с укор. Помисли си, че днешните пощальони не приличат на тези от преди време – нямат нито униформа, нито шапка. Този изглеждаше като застарял охранител или нещо такова. – Защо трябва да ходим у дома?

     – Тогава поне да влезем във входа. Може ли?

     Тя се съгласи. Във входа може. Да не стоят на улицата.

     Пощальонът обясни:

     – Нося само бележката, защото тя удостоверява, че е получено писмо за доставка на голяма пратка. Писмото е получено по телеграфа в станцията и затова ме пращат – да ви съобщя, че трябва да платите сумата, за да се освободи пратката от пощенските служби в Обединеното кралство. Може да платите и с левове. По курса на БНБ.

     – Това го чух – тя още гледаше намръщено. – Но защо трябва да давам пари? Вие да не сте от онези, които ги дават по телевизията? Крадците. Измамниците.

     – Няма такова нещо, госпожо – престори се. – Обиждате ме. Просто си върша работата. Ако не ми вярвате, просто ме оставете да си отида. Ще кажа на началника на пощата, че не желаете да си получите пратката. Пет хиляди паунда! Той няма да ми повярва.

     Беше оставила водата на котлона. Не искаше да ври излишно. Нямаше никакви познати в Англия. Нито в Обединеното кралство. Не чакаше ни вест, ни кост от никого. Когато няма новини, е по-добре: на това я беше научил животът. А фалшивите новини, дето сега всички се оплакват от тях, не съществуват. Има фалшиви хора и фалшив живот. Нейният живот не беше фалшив. Водата горе вреше за супа. Чакаше да дойдат внуците.

     – Че аз не ви задържам. Вървете си. Със здраве! Поздрави на началника на пощата!

     Пощальонът ядосано се обърна и блъсна вратата с крак. Тя не се отвори. Блъсна по-силно. Нищо. Възрастната жена неочаквано бързо се беше качила в апартамента си на горния етаж. Чу щракване на резето на вратата. После и грубото придвижване на двойно заключващата брава. Явно бабата умее да се пази. Добре, нека се пази; да видим до кога. Все ще измисли начин да я увери в добронамереността си. Старите хора вярват в доброто като ненормални. Видят ли човек, който им желае нещо хубаво, веднага поддават. Не е толкова трудно. Просто трябва да се измисли хубава история, приказка, дето да хваща дикиш.

     Погледна внимателно вратата. Имаше едно копче, обло, черно и гладко; в краищата му нещо светеше. Като доближи ръката си до него, то примигна, но нищо не последва. Значи трябваше нещо друго, за да задейства, нещо като електронен ключ, който да освободи механизма. Огледа се нагоре по стълбището. Беше късно да догони бабата, тя се беше затворила вече. Но пък нямаше как и да стои тук.

     „И защо не? – помисли си. – Все някой ще слезе и ще отвори. А може и отвън да влезе някой. Ако хукна да звъня на апартамент номер 4 и да моля старицата да ми отвори, ще стане по-сложно. Може да се обади на полицията. Не че има нещо, то нищо не стана, но все пак. Най-малкото – не съм никакъв пощальон. Не ми трябват усложнения.”

     И зачака. Стана му обидно от нелепата ситуация, в която беше попаднал. Сам предложи да влязат във входа, а не забеляза, че вратата се отключва електронно. Куцата сврака с двата крака. Нищо де, нищо не е станало. Ще дойде някой. Ще отключи.

     По едно време чу детски смях отвън. Беше още лято, топло, във въздуха ехтяха какви ли не звуци – на птички, на резачки, на говор; денят – уж делничен, а навсякъде се носеха миризмите на различни гозби. Хората си седяха в домовете и си готвеха. Особено възрастните.

     – Бабо! – каза едното дете. – Ние сме. Да, с брат ми. Ще ни отвориш ли?

     Погледна през стъклото на вратата. Детето натискаше копчето на апартамент номер 4.

     – Влизайте, милички! – почти изкрещя госпожа Димитрова по домофона. Личеше, че се радва.

     Чу се щракване на вратата и палецът автоматично хлътна навътре.

     „Най-после!”, отдъхна пощальонът. Изгледа децата с отвращение: не обичаше деца. „И тези са като другите: миришат. И само бели правят.”

     – Не можете ли по-тихо да говорите? – сгълча ги. Без друго беше ядосан на баба им. – Не виждате ли кое време е? Хората си почиват!

     – Кое време е? – попита по-голямото братче. – Време за почивка ли е?

     Махна с ръка и си тръгна. Няма смисъл да си губи времето с дечурлига.

     Крачетата им изтрополиха по стълбите нагоре. Двойно заключващата брава бързо се отвори. Резето - също.

     – Колко хубаво мирише! – извикаха и увиснаха на шията на бабата. – Какво си сготвила, бабо?

     Седнаха направо на масата. Не пожелаха да си измият ръцете. Не се съгласиха дори обувките да си събуят. Засърбаха.

     – Бабо, знаеш ли, долу на входната врата имаше един възрастен господин. Много ядосан.

     – Кога? – попита госпожа Димитрова. – Сега ли?

     – Да – потвърди другото братче. – Преди малко. Май нямаше ключ. И каза, че било никое време. Хората трябвало да си почиват. Приличаше на бездомник.

     Тя се засмя. Помълча малко и пак прихна.

     – Не е бездомник, милички. Представя се като пощальон. Носи писма. Измислени писма – без подател. От тези, които никой не ги чете. Само глупаците. И тъжните хора. Самотните.

     – Аха! – сетиха се децата. – Значи е разносвач на флаери. Нещастник!