ПОСЛАНИЕТО НА ЧИЧО

       Два-три дни хремата ме мъчи. Направи и съня ми труден. Все пак в кратките паузи на спокойно, малко по-свободно дишане, успявах да позадремя. В болния ми сън дойде чичо, който отдавна не е между живите.

       -  Оперираха ме и ме изписаха от болницата. Дойдох си, но не съм добре аз.

Стоях на стълбите объркан. Мъчех се да скрия голямата изненада и смут, изпълнили ме от това възкръсване. Той внимателно ме наблюда­ваше и виждаше особеното ми държание.

       -  Да се видим, нали сме свои хора - сякаш се оправдаваше за посе­щението си.

       -  Да влезем - престраших се да го поканя вкъщи.

 Чичо говореше малко, а повече наблюдаваше. В цялото му поведение личе­ше, че е напрегнат, затормозен от нещо. Питаше се той ли се е променил или аз.

       -  Рядко идвам насам. Сметнах за необходимо все пак да се обадя и на тебе.

       „Дали осъзнава какво всъщност се беше случило с него. Дали си да­ва сметка, че отдавна е в друго измерение?” - такива въпроси си задавах и много ми се искаше да подхвана тази тема, но не се решавах. В хода на разговора той  старателно избягваше да говори  за това, което е недостъпно за мен.

Поразпита ме чичо за това как живеем, какво правим. Ала докато му отговаряхме, помежду ни оставаше нещо недоизказано, недоразбрано. Интересуваше се от нас, от нашите проблеми, но за себе си не казва­ше нищо.

       -  Всъщност, дойдох да видя как стопанисвате земята, пазите ли и множите ли социалистическата собственост.

       Приживе той беше бригадир в ТКЗС, всеотдаен в работата си. Оби­чаше земята и хората, които обработваха тази земя, а те го ценяха и ува­жаваха. Непримирим бе с безстопанствеността и безотговорността на председателя на стопанството в селото, но нямаше власт да се противо­постави. Виждаше как шофьорите правеха курсове до личните хамбари на председателя, домакина и другите бригадири, роптаеше, ала беше безсилен. За него бе недопустимо облагодетелстването по такъв на­чин. Една пролет дойдоха специалисти, които искаха да построят почив­ни домове в землището на селото, но председателят ги отклони. Искаха и цех към един от големите печеливши заводи да построят, но под претекст, че ще застроят много обработваема площ, което не беше вярно, пак отказа. Стана така, че след време селото обезлюдя, а председателят, натрупал средства, построи апартаменти за децата и себе си в града и напусна замиращото село. Това чичо Йордан не можеше да му прости. Много се караха и когато бригадирът вдигна язовирна стена на едно малко поточе край селото. Председателят не даваше и дума да се издума за такова нещо, но този път чичо беше непреклонен, не отстъпи. Намерил запалени привърженици на своята идея, той с много неприятности, въпреки ожесточената съпротива на началника си, успя да построи язовирчето. Не се сбъднаха думите на присмехулниците, че там, където е плануван язовирът, няма да се събере вода дори за един гьол, а ако все пак той стане, в него ще се въдят само жаби и комари. Язовирчето събра бистра, чиста вода, която в безводното село неведнъж спасява добитъка и нивите от жажда. В такива трудни моменти хората с благо­дарност си спомняха за чичо Йордан и благославяха името му.

       -  Колко време мина, откакто те оперираха? - попитах го аз. - По­мниш ли?

       -  Трябва да има петнадесет години оттогава.

       А той не беше опериран въобще. Почина от инфаркт.

       -  Доста време измина - продължих. - Много неща се промениха, жи­вотът стана друг. Няма вече социализъм, чичо. Разпадна се социалисти­ческата общност. Това, което ти се мъче­ше да изградиш, не се получи. Няма социалистическа собственост. Сега започваме отново...

       -  Не може да бъде. Не мога да повярвам. Не искам да повярвам.

       -  Но е така - прекъснах го на свой ред. - Сега е много трудно. Обще­ството е тежко болно. Ти можеш ли да ми кажеш как да го лекуваме? - отправих провокационен въпрос, като очаквах особен, нестандартен от­говор, продукт от опита в невидимото, но чичо Йордан каза:

       - Аз съм земеделец, но ще ти кажа какво мисля. Обществото трябва да се лекува, както природата. Тя сама си регулира всичко. Появят се в земята вредни буболечки в голямо количество, появят се и птички да ги кълват. Появят се много мишки, намерят си и те враг. Така е и с плевели­те. Колко пъти съм се карал с председателя, че заради високите добиви хвърля в прекалени количества изкуствени торове в земята и трови с тях почвата, хората, животните, всичко. Когато земята е гладна - хвърли семе в нея, когато е жадна, ако можеш, напои я - другото остави на нея, тя сама ще си свърши работата както трябва.

       Замислих се над чутото. Беше толкова просто и логично.

      -   Тръгвам, време е - каза чичо и думите му ме отърсиха от мислите ми.

     И се събудих. Станах и погледнах през прозореца... Земята се събуждаше, жадна за засяване. С посланието на чичо в  краткия ми сън, тръгнах да се поразходя малко вън на въздух.