Имало едно време един болярин. Млад и хубав бил. Снажната му осанка внушавала преклонение. Острият му взор пронизвал загадъчните воали на далечината . Точният му лък можел да уцели желъд от хиляда аршина. Просторният му дом сякаш бил изваян от морската пяна, в която се разбивали вълните пред него. Зад него сплитали върхове вековните буки на китна гора. Птици огласяли нейните дебри, прекрасни орхидеи и срамежливи теменужки растели край горските пътеки.
Денем Слънцето превръщало водните пръски в мимолетни златисти бижута. Нощем Луната застилала морската шир със сребриста пътека, която стигала до самия бряг. До нея се откроявал силуета на дървена лодка. Тя била изработята от червен кедър и украсена с водни лилии. Често при хубаво време боляринът навлизал с нея в открито море.
Веднъж боляринът бил на лов. Съзрял яребица. Свалил лъка от рамо, опънал тетивата и пуснал стрелата. Но в този миг пред яребицата прелетяла чапла и стрелата я уцелила в сърцето. Чаплата паднала мъртва на земята. Тя б ...