Имало едно време един болярин. Млад и хубав бил. Снажната му осанка внушавала преклонение. Острият му взор пронизвал загадъчните воали на далечината . Точният му лък можел да уцели желъд от хиляда аршина. Просторният му дом сякаш бил изваян от морската пяна, в която се разбивали вълните пред него. Зад него сплитали върхове вековните буки на китна гора. Птици огласяли нейните дебри, прекрасни орхидеи и срамежливи теменужки растели край горските пътеки.   

     Денем Слънцето превръщало водните пръски в мимолетни златисти бижута. Нощем Луната застилала морската шир със сребриста пътека, която стигала до самия бряг. До нея се откроявал силуета на дървена лодка. Тя била изработята от червен кедър и украсена с водни лилии. Често при хубаво време боляринът навлизал с нея в открито море.

     Веднъж боляринът бил на лов. Съзрял яребица. Свалил лъка от рамо, опънал тетивата и пуснал стрелата. Но в този миг пред яребицата прелетяла чапла и стрелата я уцелила в сърцето. Чаплата паднала мъртва на земята. Тя била любимата птица на Морския Магьосник. Щом научил за смъртта й, той се разгневил и решил да отмъсти.

     Един ден боляринът излязъл на разходка с лодката. Внезапно се извила буря, изскочила гигантска вълна, обърнала лодката и смаяният велможа се оказал под нея. Той не успял да се пребори със стихията и да достигне морската повърхност. За да не загине на дъното, неговата орисница мигом го превърнала в риба. И така заживял боляринът като делфин сред рибите. Само истинската любов можела да го върне сред хората.

      Вълните изтласкали на брега обърнатата лодка. Когато близките му я видели, решили, че е загинал. Цялото имение потънало в траур. Родителите му трудно понасяли вече живота в този дом. Затова напуснали палата и се преместили в скромна горска хижа.

     След около месец до морския бряг спряла колесница и от нея слязла болярка с венец от незабравки на главата. Стройна и красива, добра и щедра, тя била известна далеч зад пределите на бащиното си имение. Всеки, който я познавал, признавал нейната неописуема прелест. Боляринът също много я харесвал. Когато посегнала с ръка да гребне вода, за да се измие, Делфинът се показал над водата и докоснал с устни ръката й.

     Боляринът искал да я заговори. Отворила уста рибата, но... звук не излизал. Сетил се боляринът какво го сполетяло и от окото му се отронила сълза. Болярката помислила, че делфинът е гладен и му хвърлила закуската си.

     Болярката се качила в каляската и потеглила към дома си. През целия път сякаш я придружавал погледът на делфина и тя изпадала в недоумение от поразителната му прилика с този на болярина.

*****

      Делфинът отплувал навътре в морето и потънал в неради мисли. Не можел да стигне до болярката. Не можел и дума да й продума. Не можел да я защити при нужда. И той по цял ден въздишал тежко и безутешно. А въздишките една след друга се издигали над водата и се превръщали в бял облак. Облакът час след час придобивал формата на лебед, който по залез слънце политал към имението на болярката.

*****

     Щом се събудела сутрин, болярката излизала на терасата и поглеждала своята градинка и своето езеро. И сама не знаела откъде и защо идват все нови и нови лебеди, но душата й ликувала. Толкова красиви и грациозни са тези птици!

     Всеки ден тя се грижела за тях: хранела ги, милвала ги ... Те свикнали да се хранят от ръката й, да ги прегръща и да им пее песни.

     Един ден хубавата благородничка поднесла в шепите си храна на новодошлия лебед. Той протегнал шия, надвесил клюн над ръката й, но вместо да вземе закуската си изпуснал в дланта й пръстен. От него се подавал добре навит пергамент. Болярката издърпала свитъка от пръстена, развила го и внимателно зачела:

„Зная, че сме родени един за друг. Искам, но не мога да дойда при тебе. Този лебед е моят пратеник.. Ако искаш да стигнеш до мене, довери му се ... Той ще те доведе.Запази този пръстен – може би, той ще скрепи нашия годеж! От твоето решение зависи нашето щастие!“

     Болярката се стъписала и макар че Лебедът я подканял да се настани удобно върху него, тя се прибрала замислена в дома си. Цяла нощ не мигнала. Все мислела и мислела. Лебедът-посланик не я изпускал от погледа си. Той бил вежлив – настоявал на поканата си, но не бързал, а чакал търпеливо нейното решение.

     Красивата девойка тънела в догадки кой ли е изпратил този толкова любезен Лебед. Любопитството неусетно взело връх над страха й и когато слънцето се скрило зад хребетите, тя обвила ръка около врата му и уморено се отпуснала върху крилете му. Умната птица полетяла обратно, като грижливо пазела скъпоценния си товар.

     На сутринта болярката се събудила на брега на Опустелия Залив. Огледала се и съзряла Лебеда да излиза от водата.

     Тя гребнала вода с ръце, за да измие очите си и отново видяла Делфина до ръката си. Очите му блестели от щастие и той сякаш я канел да го последва на разходка навътре в морето. Девойката не умеела да плува и не можела да приеме поканата, но милвала и обсипвала с грижи рибата. Тя искрено се радвала на компанията й.

     Докато обикаляли покрай брега, Делфинът и девойката попаднали на обърнатата лодка. С общи усилия успели да я изправят, настанила се болярката в нея и двамата потеглили на екскурзия в открити води. Делфинът сияел от щастие. На моменти бил толкова въодушевен, че му идвало да полети и той правел висок скок над водата.

     Неусетно минавали дните, изпълнени с разходки от зори до мрак. Делфинът запознавал болярката с морските обитатели, разкривал й една след друга морските тайни. Девойката била очарована.

     Видял Морският Магьосник, че нещата стават сериозни - двамата много си допадат и искрено се обичат и ценят един друг. Усетил, че Делфинът може скоро да се превърне отново в човек. Затова решил да ги раздели.

*****

     Една нощ, щом Делфинът се гмурнал, Морският Магьосник насочил морските течения така, че лодката с болярката се озовала далече от Делфина.

*****

     Болярката чакала известно време Делфинът да изплува. Часовете минавали, но рибата не се появявала и тя усетила, че я обзема страх. По бузите й потекли сълзи. Първо извикала тихо, после по-силно, накрая започнала да крещи... Но уви! Оставала сама и сама. Мракът й пречел да вижда надалеч. Накрая задрямала от умора.

     Когато девойката се събудила на сутринта, лодката се намирала в плитчините на непознат залив. Болярката стъпила на сушата и се замислила що да стори. Не знаела нито къде е, нито накъде да тръгне. В отчаянието си вдигнала очи към небето и съзряла бяла точица в далечината. Тя й напомняла за Белия Лебед и болярката не се поколебала да тръгне в тази посока. На втория ден болярката попаднала на блатиста местност. Тя не обърнала внимание и бързо закрачила.,но след първите няколко стъпки усетила лепкавата хватка на тинята. Това блато било капанът, който й бил приготвил Морският Магьосник. Макар че не жалела сили, за да се озове на повърхността, девойката затъвала все по-дълбоко и по-дълбоко. Погледнала към бялата точка и разпознала силуета на Лебеда. Вече била толкова близо, а едва ли щяла да стигне...

     Вече втори ден Делфинът бродел надлъж и нашир из морския залив и търсел своята любима. Лебедът също разбрал за изчезването на болярката. За да помогне, той разперил криле и се понесъл из висините. Чак на втория ден забелязал движеща се фигура в Коварното Тресавище. Той бързо се устремил натам. Той знаел сигурна пътека. Кацнал Лебедът на пътеката, протегнал дългата си шия и успял да хване с клюна си потъващата болярка. Дълго се борил Лебедът с тинята. Накрая успял да изтръгне девойката от мъртвата й хватка. Почакали да позасъхне тинята. Тогава болярката се настанила удобно между крилете на Лебеда и обвила с нежните си ръце бялата му шия. Лебедът разперил криле и не след дълго двамата се озовали в Опустелия Залив.

     Делфинът вече бил изгубил всякаква надежда, че ще намери болярката някъде из морето. Затова излязал да я търси на сушата. Отдалечил се твърде много от водата и хрилете му започнали да засъхват. Не можел да диша и нямал сили да се върне обратно в морето. А и не искал, защото бил сигурен, че болярката не е там. В този момент долетял Лебедът с болярката на гръб. Делфинът вече бил със затворени очи и едва-едва дишал. Състрадателната девойка мигом гп напръскала с вода и започнала да го побутва към морето. Рибата отворила очи и пред смътния й взор се появил силуета на болярката.

     Унесена в грижите си, болярката не забелязала, че приливът настъпва. Когато първата вълна ги заляла, дъхът й секнал. Водата отмила калта от девойката. Щом се оттеглила водата в морето, пред очите й застанал в цял ръст Боляринът на Опустелия Залив. Той не можел да откъсне очи от прекрасното същество, което стояло срещу него. Почтително целунал двете й ръце и я помолил да стане негова невеста. Тя приела и скоро минали под венчило. Последвали дълги и честити години, през които мъдрото им управление превърнало имението в земен рай. Затова и до ден днешен морския залив, в който се срещнали, е известен като Заливът на Щастието.