– Инес, стига с този шоколад! Ще ти призлее. Остави си малко за после.
– Селина, многооо е вкусно. Но спирам. Ще си го запазя.
Инес изду бузки и примлясна. Беше голяма сладурана. Всяко нещо и харесваше и го откриваше като Алиса в страната на чудесата. Не си представях, че има такива деца, дето парченце шоколад ги впечатляват. Изтрих и устата, а тя ми се усмихна. Слънчево дете! Днес беше спокойна, спа нощес непробудно и това беше добре.
Приближих се до мини бара и си сипах едно уиски. Глътнах го наведнъж. За кураж. Тайната ме подлудяваше. Никога няма да има подходящо време за това… Смятах да и кажа…
– Инес, трябва да поговорим. Ще се натъжиш, но аз те обичам и ще бъда до тебе. Даже не знам как да ти кажа.
– Какво става Селина? Не слушам ли?
Детето се напрегна и замига. Помисли, че е сбъркало нещо.
– Не, Инес. Ти си добро дете. Слушаш много. Няма такова нещо. Мисля, че се разбираме двете. Друго ще ти кажа – за мама. Не могат да намерят майка ти. Тя не можела да плува. И като паднала във водата не успяла да излезе. Полицаите не можаха да я спасят и извадят. Съжалявам много…Майка ти почина, Инес… вече е на небето като звездичка…
Думите ми бяха тежки. Накъсани. Изплющяха като шамар в тишината…
Инес се разпищя и зарита с крака. Изпадна в шок. После се хвърли към мен и заплака. Стичаха се сълзите и по хубавото и лице, и се забиваха с все сила в сърцето ми. Аз я прегърнах и захлипах с нея. По -добре да поплаче и да излее мъката си, отколкото да я преглъща със сухи очи. Утешавах я, шепнех и каквото ми дойде на ума…Исках да и помогна да се отърси от новината. За баща и нищо не разбрах кой е, само това ,че ги е изоставил отдавна. И майка и сега почина…Остава кръгло сираче, бедната ми Инес… Люлеех я в прегръдките си и щом стихна и подадох да пие вода.
Инес после стана ядосана. Объркана. Хвърли куклата на земята.
– Инес, аз те обичам. И ако ти искаш, може да останеш при мен. Ако ли не, ще търсим твоите роднини …
Знаех, че няма къде да отиде, но това беше въпрос от който зависеше дали ще ме приеме.
– Селина, не знам Селина. Мъчно ми е за мама. Не мога без мама, Селина. Искам мама…
Детето не можеше да проумее истината. Оставих я да свикне с това. Не трябваше повече да и обяснявам и пришпорвам. Не съм психолог, но мислех, че ще проумее… 8-9 годишна е… Стоварва и се толкова непредвидено зло върху плещите. Никое дете не трябва да изпитва това на тази крехка възраст.
Денят мина бавно. Часовете се нижеха тромави и тежки. Инес утихна, не погледна куклата, не искаше филмчета, не яде, плака много и накрая заспа, сгушена до рамото ми. Не смеех да мръдна, за да не се събуди. Много се притеснявах за нея. Не знаех как да я извадя от тази тъга. Виждах детската и душа, че кърви от мъка, несигурност и колебание. Ще боледува дълго време. А аз не знаех какво да сторя. Обичах това дете, но да и говоря ли, мълчешком ли да я подкрепям…сложни въпроси се стрелкаха в ума ми. Ако не се оправи ще потърся помощта на детски психолог. Горещи вълни ме заливаха. Трябваше да съм спокойна, каза докторът… От къде да го взема това спокойствие? Светът на Инес се срина…Ще избледнее ли мъката и? Как ще се справим двете? Вечер страховете се пробуждат, настаняват се в тялото ти, дърпат те надолу…Исках да се разсеят тези черни облаци, но кога…Изпих една таблетка и пропаднах в мъглата на съня.
Денят настъпи и вече се чудех как ще е днес. Инес спеше. Сълзите я бяха изцедили и беше омаляла. По едно време се пробуди и се огледа.
– Добро утро Инес. Наспа ли се?
Чудех се какъв диалог да подхвана.
– Селина , боли ме главичката.
– Искаш ли доктор да те види?
– Нее. Дай ми хапче.
Детето ще ме учи как да се справям. Извадих един ибопром и го счупих на две парчета. Изпи едната половинка и пак заспа. Сънят лекува. Нека поспи. После ще я мислим…Трябваше да бъдем силни.
Инес спря да се смее. Стана сериозна и отнесена. Запитвах я нещо, но не ме чуваше. Бях много търпелива с нея.
Разхождахме из града, хапваше малко парче от тако или плод, но апетита и изчезна. Тревожех се за нея. Чаках да се разсеят черните облаци в душата и. Порасна изведнъж. На басейна не искаше да ходим. Бягаше от децата. Свиваше се в черупката си. Беше малко костеливо орехче…
– Селина ,може ли да видим океана?
– Хайде. Вземай шапката, поясът и да отиваме.
Не знаех дали е добра тази идея, но не можех да откажа. Майка и загина там и се страхувах случката да не я обърка още повече.
Качихме се в колата, която бях купила наскоро. Избрах един по-усамотен плаж. Виждах, че не и се говори с деца. Спряхме до ивицата и тръгнахме по пясъка. Беше още рано и свежо. Водата гладка като тепсия, без ни една вълна. Палмите се извисяваха до нас и листата им не трепваха. Бях взела едни книжки и смятах да я уча на буквите. Да се разсее… и да не мисли нищо. Разгръщахме страничките и за всяка буква имаше цветна картинка. Инес се заинтересува. Попиваше и схващаше бързо. Умница!
Учехме се и двете - тя на буквите, аз -на обич.
Хванах я за ръка и побягнахме към океана. Започнах да я пръскам с шепи. Инес се усмихна. Завъртя се като риба и запляска с крака и ръце. Беше толкова смешна на плиткото. И аз се разсмях. Играта ни увлече, викахме и се дърпахме, падахме и ставахме… Моята Инес се усмихна! Това беше най-важното… Имах куража, че изпитанието свърши…
Продължениe...
© T.Т. All rights reserved.