Вече два часа клечим като квачки у полог с моята ексцентрична приятелка - леля Мита.Чакаме смирено реда си , за да предадем чувалчето с бюлетините.Предвидливата леля Мита носи две сгъваеми столчета, върху които сме наместили меките си задни части и смъркаме от пластмасови чашки топла водица боядисана с кафе.Край нас се носят гъгнещи гласове като от гърла с възпалени сливици. Темите са шарени панаиржийски люлки.Внезапен вой известява пристигаща линейка. Мятат в нея активистка на средна възраст.Горката, получила силен емоционален стрес,не издържала на напрежението и забелила белтъци.Зад гърба си чуваме възмутен женски глас:”Лигла!За трети път ставала член на комисия и вече била със скъсани нерви.Какво да кажа аз?! Двадесет и един пъти съм в комисии по време на избори.Какво ли не са видяли очите ми?! Какво ли не съм преживяла?! Но съм все така жизнена и бодра, все така психически устойчива...”Над главите ни се понесе безпричинно буен и квичащ смях.Сякаш жената беше току- що уцелено с камъ ...