Непохватно отваря вратата, придържайки тъмното кожено яке към тялото си. Последното, което виждам, са косите й. Мисля, че изпусна ключовете и се наведе за тях. Не се обърна повече. Какво си въобразявах?!
Апартаментът спи. Тихо е. Светят само онези малки лампички в коридора и хола. На масата е оставена чиния с вечеря. Прилежно са подредени приборите, чашите. Както винаги. Заболява ме. Толкова дълбоко и силно, че ми идва да блъскам главата си в стената. Душата ми вече е проплакала. После тя се появява с бавна крачка към мен. Облечена е в сатенената си нощница – любимата ми. Красива е дори сънена. Не мога да я погледна. Иначе ще й призная, че съм й изневерил. Очите ми издават всичко онова, което само привидно се опитва да запази своята истина. Надига се на пръсти и се насочва към устните ми. Извъртам глава и усещам целувката някъде около шията си. Оформям лъжата за натоварения ден и несполуката в работата. Разбира ме. Винаги ме е разбирала. Тази жена е просто различна. Вече ми се крещи. Искам да прережа вените си. Искам да се покажа като слаб. Искам да пресуша онова старо уиски в шкафа. Поглеждам я. Изпълнен съм с жал. Вижда го. Пита ме. Взимам си втори душ за вечерта... отвратен съм.
Не знам дали някога съм втривал толкова душ гел в кожата си. Тялото ми добре помни удоволствието от оргазмите. Това ме разяжда. Наистина е много хубаво с нея. Не знам дали с друга съм изпитвал подобно нещо. Но тя ме докосва по един съвсем друг начин. С нея е любов. А не просто секс. И въпреки че след години, в които дори не сме се виждали и не сме имали нищо общо... аз искам да го правя с нея. И не само това. А да я обичам. Тук и сега. Нуждая се от нейната същност. Дори от нейната дивотия и неподчиненост. От трансформираната й слабост, която тя нарича сила. Тя е проблемна жена. Или я харесваш, или я възприемаш като враг. Но аз... аз явно съм обречен да бъда неин по всеки един начин.
Там някъде под горещите капки се върнах в миналото и го разгледах иначе. Видях както своите, така и нейните грешки. Запитах се от какво е имала нужда. И какво ми е липсвало, за да я стряскам и провокирам с еднозначните си въпроси тогава. Били сме малки. Били сме готови да дадем онова достатъчно, за да бъдем първи и най-незабравими в списъците си, да... но не сме били сегашните ние. Хората с опит зад гърба си. Хората, вкусили от другото, непознатото, за да стигнат до тук. Хората, които сега имат смелостта да се върнат назад, за да потърсят причините. За всичко онова, което тогава е било наричано и подхвърляно с думата „вина“.
Лягам си притихнал, сякаш от години. Вече онези фигури по стените, под светлините на уличните лампи, ми са безразлични. Вече ги следя и си представям времето навън. Сезонът в мен не ме свърта. Прокарвам пръсти през косата си. Въздишам. Усещам нежната ръка на половинката си да ме прегръща. Не чувствам нищо. Абсолютно нищо. Насилвам се да си представя какво, всъщност, трябва да изпитам. Не мога да повярвам, че се оплетох в мрежите на старата любов. Не мога да повярвам, че дотолкова мразя тази жена, че съм готов да я обикна още по-силно. Не мога да губя повече време...
Взимам ключовете. Потеглям рязко към дома й. Настоящето и Бъдещето зависят само от един въпрос...

______________________________________________________________________

Пияна съм.
Много пияна.
Ухилвам се на празното патронче водка и с мъка се надигам, за да си взема още едно. Имаше оставено някъде... до хладилника. Късметче, още е там. Не помня кога за последно съм се наливала така. Утре ще е по-зле. Но нищо. Тази водка си е само моя.
Също като болката, която изяжда вътрешностите ми и нежно ме приканва да плача. Не, не и този път, мисля си ухилена. Айде, няма нужда, както весело отбелязва чистачката в офиса. Така или иначе всичко приключи, поне да бъде подобаващо. Вдигам си чашата за наздраве с празния хол и отпивам една голяма глътка. После още една. Ммм, да... В края на краищата, животът не е чак толкова лош. Е, може би е мъничко гаден, но какво пък. Току-що, дами и господа, всичките ми надежди се пръснаха на толкова малки прахообразни частици, че вече никой, никога няма да може да ги събере, дори да го иска повече от живота си. Невероятно, нали. Представление от класа. За един шибан, кратък, миниатюрен момент бях щастлива. Не ми беше студено и нямах нужда да съм ничия, освен негова и на сигурно в ръцете му. Прелъстена и изоставена, опа, май го казах на глас. Сигурно изглеждам отвратително, проблемът е, че вече не ми пука.
Горчи ми в устата и май ще повърна. Търся леген или голяма саксия, не успявам. Е, майната му на тоя килим, и без това не си отиваше с дивана. Смея се като побъркана, а от очите ми текат сълзи. Бърша се припряно с ръкава на ризата. После едва-едва стигам до банята и пея мръсни войнишки песни с пълно гърло, докато леденостудената струя удря слепоочията ми. Сега наистина ми се реве. Много ми се реве. Реве ми се така, както реве тригодишната Патриция два етажа по-долу, когато баба й откаже да й купи шоколадов сладолед. Врътвам кранчето докрай и пускам врялата вода. Кожата ми се зачервява мигновено и вече си рева съвсем прилично, с хълцането, спазмите и всичко останало, както е по етикет.
Два часа по-късно все още плача, но вече културно. Увита съм в огромна жълта хавлия сред десетки разхвърляни снимки и току-що изпран по неволя килим. Наблюдавам се отстрани като в някакъв много стар и много тъп виц. Не мога да пия повече, дори мисля, че започвам да изтрезнявам. Дали предлагат зелева чорба за наранени сърца? Полудявам.
Някой настойчиво звъни отвън. Натиска звънеца почти без прекъсване. Усмихвам се и паля цигара. Кой ще ме търси по това време. Навън дърветата плашещо се огъват от силата на ураганния вятър. Иска ми се да бъда перце...

– Да или не? – устните му са сухи и побелели. Гледа ме право в очите и този път удържам дълбочината на погледа му. Връщам си думите назад, ако аз приличам на временно полудяла, той изглежда като дългогодишен пациент на психиатрията. Цялото му лице е напрегнато. Диша учестено.
– Кое те накара да се сетиш, че ме искаш?
– Питах те. Да или не?

Отстъпвам и му позволявам да влезе в дома ми. Главата ми е празна, а малкото оцелели разумни разсъждения избягаха с панически писъци преди около две минути. Сядам право срещу него и му предлагам цигара. Отказва.

– А тя? Нищо ли не означава за теб...
– Щом съм тук, това какво ти говори?

Говори ми, че и двамата сме абсолютни нещастници, мисля си, но не го изричам гласно. В този момент искрено го съжалявам. Но едно друго чувство си проправя път през съжалението, водката и почти физическата болка.

– Обичаш ли ме? – устните ми треперят така, както трепереха, когато хванах ръката му за първи път. Като на кинолента през ума ми препускат всички мигове заедно. Първата целувка, първото докосване, първият скандал. Сдобряването след това. Как чертаехме план за нашата къща. А после спорехме за имената на бъдещите ни деца. Толкова бяхме сигурни, че ще останем заедно. Мисълта за всичко това след толкова много години носи горчиво-сладък вкус... С уханието на скъп парфюм, забравен в някой от джобовете на старото зимно палто. Усмихвам се и смачквам фаса в дъното на стъкления пепелник. Огънчето току-що угасна.

– Трябва ли да питаш... – в дрезгавината на гласа му има много нежност. И много болка. Изглежда напълно смазан.

– Колко ме обичаш? – трябва да знам. Сега или никога. Изправям се несигурно, приближавам се и... го целувам.

– Повече. Повече от всичко.