Взаимно е, любов.
И аз те ненавиждам.
Помниш ли мига, в който спря погледа си върху мен... за първи път? Да, онзи януари преди... нека не броим годините точно сега. И двамата знаем, че вече нямат значение. Ти... и аз. Един срещу друг. Кой би предположил, че някой ден ще се превърнем в съвършени непознати. Натоварени... с десетки хиляди моменти заедно. Какво изпита, когато очите ти се спряха върху моите тогава, в онзи миг? Желание? Жажда? Гледаше ме като полудял. Сякаш някой те беше лишил от нормална реакция. Сякаш виждаше жена за първи път. И за първи път тя стоеше право срещу теб. Много по-късно разбрах, че си имал десетки жени. По-опитни, по-добри, по-красиви. И все пак сърцето ти остана с мен.
– Познаваме ли се? – гласът ми изневеряваше. Не вярвах, че съществува мъж, пред когото в края на краищата ще се разтреперя. Но се случи. Питам как си се чувствал ти, защото аз бях объркана. А знаеш, че не съм от хората, които се объркват лесно. В очите ти прочетох глад. За мен. Желание... да вземеш... всичко. Без остатък. Каквото и да ти струва, колкото и висока да е цената, в онзи първи момент аз вече знаех, че ти си готов да я платиш. И да поискаш още.
Тогава ме докосна. Ръцете ти бяха ледени, сякаш направени от снега, който бе затрупал къщи и улици. Моите бяха топли. Горещи. Дланите ми срещнаха твоите за поздрав, но той продължи прекалено дълго, за да бъде наречен случаен. Между теб и мен никога не е имало нещо случайно.
Поканих те вътре. Знаех, че е време да те стопля. По-късно разбрах, че си обвързан. Как е тя, впрочем? Дали има бегла представа, че моето минало носи повече спомени с теб, отколкото тя някога ще успее да изживее в бъдеще? Знае ли, че има специален начин, по който ме докосваш само ти... Нашият таен код. Първо шията, после надолу, след това ямката на ключиците и по дясното рамо... Целувал ли си я някога така, както целуваше моите устни. Не поставям въпросителен – знам, че не си.
Сега съм тук. На нашето място. Минава единайсет вечерта, а поройният дъжд мие улиците, сякаш никога вече няма да завали. След толкова много години поканата ти да изпием по нещо повече ме кара да се усмихвам иронично, отколкото да се зарадвам истински. Защото и двамата знаем какво ни води тук, нали? Онова неутолено докрай желание... Блясъкът в очите, който познавам така добре... Защото този в моите очи остана там, в миналото, с теб. Там винаги ще си останем такива, каквито бяхме – млади, влюбени, егоистични, пръстите ти по кожата ми, моите – по твоята. Само аз и ти.
Знам какво ще ми кажеш. Знам как ще прозвучи гласът ти. Не можеш да ме изненадаш, любов. Познаваме се прекалено добре. Знам как ухаеш след секс. Знам кога се страхуваш и как се държиш, когато ти липсвам. Знам с колко жени си се опитвал да си внушиш, че си влюбен. Знам точно кога осъзна, че всичко до момента е било измама – в онзи първи миг, когато топлото кафяво на ирисите ти се сля със студеното зелено на моите.
С неохота трябва да призная, че и ти ме познаваш. Знаеш часът, в който ти се обадих, за да се разплача и да споделя, че баба ми вече не е между живите. Знаеш, че просто остави всичко, дойде и остана с мен няколко дни. Знаеш, че казах първо на теб, след като спах с оня идиот в опит да те заместя. Тогава ми беше зле. Много. Нищо с него не беше такова, каквото бе с теб. Нито докосването, нито силата, нито... очите. Никой не успя да те повтори, любов.
Затова съм тук, прехвърлила крак върху крак в този забравен от Бога опушен бар. Затова съм поръчала двойно уиски. Отпивам го бавно и паля цигара. Уханието на някакъв случаен посетител ми напомня на теб. Облякла съм онази рокля, за която преди време ми каза, че те кара да полудяваш. Деколтето е неприлично дълбоко, а линията следва моите извивки. Тъмночервено, преливащо в смолисточерно. Тъмнина и желание. Убийствено секси.
Имаш ли смелост да се появиш точно сега, когато бавно всмуквам от филтъра с кървавите си устни, а мъжете около мен следят всяко мое движение като изпаднали в транс? Страх ли те е колко празна ще намериш душата ми след всичко, което ми взе? Ще се отдръпнеш ли, ако си позволя да те целуна, докато танцуваме?
Единайсет и десет.
Ето те.
______________________________________________________________________
Как не те е срам?
Да живееш в измисления си свят и да го запълваш с несравнимото си въображение? Питам те. И питам себе си. Защо ти отговарям?! Как не спря да бълнуваш с отворени очи и да разкрасяваш сюжета? Да изкривяваш събитията, да ги изменяш в лична полза. Нямам думи колко си жестока, също като в миналото! Преди повече от 6 години...
Така и не ме опозна. Знаеш, че когато те видях, прекъснах всички свои връзки. С приятелите ми, с близките. За да бъда там. За теб. Знаеш, че приключих не случайна такава с момиче, с което бях повече от 2 години. Отрязък от време, който с теб така и не преживяхме дори наполовина. Знаеш, че дадох всичко от себе си, за да те имам. За да те пазя. Защото ролята на силна не ти носеше лично щастие. Исках да се чувстваш истинска жена. Със слабостите си. С характера. Исках да те опозная такава, каквато си. Не желаех маски, нито страхове от споделяне. Можех да изслушам всичко, да го приема и да живея с него. Щях да ти разкрия кой съм. Да ти докажа онова, което усещах. Тогава за правилно, а сега... Всичко, което се случи, е бледа лента. И сякаш никога не съм бил главния герой по време на прожекцията. Раната заличи историята ни. И на свой ред ми подари съмнения и разочарования. Болеше ме дълго...
Но... защо не кажеш ТИ какво направи с мен? Защо никога не го засегна? Остана така безмълвна, чакаща някой друг да поеме вините, които бяха твои. Реши да мълчиш, обикна своеволието. Никога няма да ти простя това мълчание. Тогава, когато най-много се нуждаех от думите ти, от подкрепата ти, от сричка, с която да ме увериш, че все пак си добре... Ти какво направи? Кажи ми...
Какво стана с твоите ухажори? Нали все ти пращаха писма и те ценяха истински? Кажи, какво стана с онзи, който не спря да коментира с хиляди суперлативи всяко твое изречение? Къде е той сега?! Помогна ли ти?! Или си отчаяно сама? А защо изчука първия срещнат? За каква любов ми говориш след тази ти постъпка? Ако имаше капка съвест, дори някакво малко добро чувство към мен... Сещаш се за Нашето единствено в неподходящи моменти. И да, има жена в живота ми. Защо се интересуваш? Колкото до твоите връзки – наистина ли вярваше в жалките си опити, че ще успееш да ми "закриеш" очите? Защо не го признаеш? Съсипваха ме моментите на късното ти ставане, вземането на телефона и чата до сутринта. Какво толкова имаше да казваш на въпросния? Или въпросните? Какъв им е броят, всъщност...? Не се ли разбрахте в рамките на 3 минути? Исках да бъда с теб. Цяла вечер. И така, както е редно. Исках те в прегръдките си, близо до гърдите си, да усещам сладостта ти и нещото, което ми носеше присъствието ти. Както и онова, което така или иначе ежедневието ни отнемаше. Кратки бяха нашите моменти. И ти винаги бягаше от тях. Нямам желание да говоря с теб. Каквото сме имали – остава там, където заслужава. Не мога да преглътна огорчението си, то седи и пари, а понякога дори пламва и изгаря последната наченка на хубавия спомен.
Не ме съди, че съм продължил. Направих го за себе си, в борбата за пълноценно съществуване. С теб беше на бързи обороти. А от покорените дестинации се почувствах прекалено изморен. Отдавна не търся определението за нещото, което, може би, се залъгвахме, че имаме. Отдавна то е в Миналото, зад мен. И почти няма общо с това, което съм сега. Истината е, че ти си мислеше, че ме познаваш. Реши да бъда такъв, какъвто съзнанието ти ме обрисува. Още в началото имаше план за мен. Нюхът ти за манипулация не те изигра. Усети ме слаб пред красотата ти. Бързо станах пионка, над която започна да упражняваш власт. Не смей да ме наричаш отново „любов“. Не е редно...
Единайсет и единайсет.
Моли се роклята ти да остане цяла...
© А.Д. All rights reserved.