Преди да дойде краят

Остра болка прониза гърдите на баба Пенка. Този път беше по-силна и като че ли дойде по-бързо от предишните. Старата жена започна да диша бавно и тежко. Сега вече нямаше сила дори да се уплаши, както е редно, при все, че ясно почувства онази отпадналост, присъща само на човека, на който му предстои неизменната среща с вечността. Вече искаше да се предаде в тази люта битка за живота си. Умори се най-много от това, че не бе сигурна дали евентуална победа би й донесла радост. Преди десет, дори преди пет години - да, но сега едва ли имаше нещо, което да осмисли дните й така, че да си заслужава да живее.

   Децата й не се обаждаха повече от година, почти всичките й приятелки вече не бяха между живите, а и краката не я държаха, за да има възможността поне да се наслаждава на любимите си разходки в парка. Спомените за отдавна отминалите времена на младост, професионално израстване, обич и веселие вече не я караха да се чувства добре, както преди, а напротив. Натъжаваха я все повече и затова въобще не искаше да съживява образите от миналото си. Логично бе все по-често да се отдава на размисли за смъртта. Всяка сутрин едни и същи въпроси я връщаха към очакване на неизбежното. Как ли ще дойде краят? Ще я боли ли много? Ще я закопаят ли там, където тя погреба мъжа си преди десет години? Но един въпрос, повече от всички други, предизвикваше смут у възрастната жена. Какво ще стане след това, след като смъртта най-сетне победи?

   Спомни си древната мисъл "Човек дори и добре да живее, умира", или както там звучеше, и тялото й потрепери.

   "Странно нещо е смъртта - проговори на себе си баба Пенка. Болката затихна за малко и това даде простор мислите й да потекат в добре познатата посока. - Един път я искаш, а след това те е страх от нея. Не вярваше, бабичко, ама ето на - по всичко си личи, че следващият й адрес ще е твоя."

   Дълбока, режеща болка я прободе отново, този път по-силно от всякога. Баба Пенка ясно разбра, че сега наистина тази страшна, неканена, но винаги идваща на точното време гостенка със зловещото име Смърт хлопа на нейната врата.

   Чу се съвсем лек шум, идващ от външната врата. Спря за секунди и пак отчетливо, ритмично и продължително почукване подсказваше, че някой настоятелно желае да му бъде отворено. Възрастната жена пребледня. Лавина от нежелани мисли затрупа главата й.

   "Ето пак се чу този ужасен звук. Сигурно е, тя и идва за мен."

   Баба Пенка се погледна в огледалото, сякаш искаше да се увери, че изглежда добре за срещата. Насили се да се усмихне, за да си вдъхне кураж и продължи дългия си, последен поход към входната врата.

   "Не си представях, че ще доживея тази среща, но какво да се прави, мой ред е."

   С огромни усилия, плахо запристъпва към входната врата, придържайки се с едната ръка за стената. Лекото похлопване продължаваше да оттеква в ушите на бабата като топовни гърмежи, възвестяващи началото на някакво драматично събитие.

   "Чакай, стига си тропала де. Какво си се заела с мен толкова, нямаш ли си друга работа, иди някъде другаде!"

   Неочакван копнеж за живот, дълбоко заспал досега, се събуди в старицата. С всяка следваща стъпка всичките й сетива се изостряха, напомняйки й колко прекрасен всъщност е животът, който точно сега е на път да загуби завинаги.

   Внезапно се почувства отмаляла. Огромна и всепоглъщаща умора премина за миг от главата до петите на баба Пенка. В този момент тя искаше само да приключи, колкото може по-бързо с всичкото това очакване. Времето за срещата със смъртта най-сетне настъпи. Завъртя ключа и рязко отвори външната врата. 

- Здравей, бабо Пенке - Марийчето от горния етаж изчурулика с нежното си, звънливо гласче - честит празник!

- А? - напълно объркана, старата жена инстинктивно се дръпна назад.

- Честит празник, казах - повтори сладурчето - днес е Великден, денят, в който Исус е възкръснал. Татко и  мама ти пращат тези продукти, за да си сготвиш за ядене нещо хубаво.

- Благодаря - смутено отвърна старицата - много ви благодаря.

   Момиченцето от горния етаж подаде голям плик с продукти и бързо се затича  нагоре по стълбите.

   Баба Пенка затвори вратата, обърна се и видимо успокоена се върна в стаята си. Почувства такъв прилив на енергия, че дори не усети тежестта на големия плик с продукти. Остави чантата на масата и надникна в нея със същия трепет, с който отваряше подаръците, които получаваше за рождения си ден преди шестдесет години, когато беше малкото детенце на тати и мама. Най-отгоре имаше красива Великденска картичка. Специално за нея.

"О-о, колко мило - каза отново на глас - значи все пак някой помни, че съм жива."

   Седна на скърцащото легло, което обитаваше през по-голямата част от денонощието и се засмя на себе си. Очакваше смъртта, а срещна едно малко и сладко момиченце с подарък, специално за нея.

   Сложи си очилата, разтвори красивата картичка и се зачете:

ВЕЧНАТА ЛЮБОВ

Прекрасна музика

разлива в чисти тонове

реки от думи.

Затварям пак очите,

за да чуя ромона

на дъжда безшумен.

Вълни от топли ласки

извират от сърцето,

достигат устните.

Картина в нежни краски.

Картина на една любов,

погребала смъртта.

Една любов,

унищожила злото.

Любов, отхвърлила греха,

разтърсила света

с кръвта, пролята

на Голгота.

Вечната любов.

    Честито Рождество Христово, скъпа бабо Пенке, пожелаваме ти да познаеш тази любов, която унищожи смъртта - Вечната любов.

От очите на възрастната жена капеха сълзи. Баба Пенка почувства със сърцето си - преди да дойде краят, трябва да свърши нещо много важно. Да се подготви.