Докато всички хора се забавляваха,хапваха и пийваха из центъра на немското градче Хамбург,нашата героиня,Айшли, сега се разхождаше из един от многото паркове на града.Не бе твърде голям,обширен,но не бе тъй и малък. Времето бе студено и из улиците на града вече започна да превалява сняг,все още слаб на малки снежинки. Нямаше мъгла,само луна. Луна,осветяваща всичко що попадне на нейна територия. Улиците бяха пусти и по тях нямаше жива душа,която да се разхожда или просто да минава. Така беше и в парка,където бе тя-Айшли.
В пълния сумрак на нощта,паркът изглеждаше като призрачна гора...,даже като някое гробище от хорър филмите. Единствено,благодарение на нощните си,светлинни лампи,предаващи му по-дружелюбен ефект,той изглеждаше като излязъл от приказките. А фонтаните в него,все още работеха. Единственият звук идваше от тях-приятна,спокойна и не много шумна,атмосферна мелодия запълваше цялата тишина. Оголени дървета,оставени без своята корона от някогашни,присъствали им,гостували листа,стояха в редица,едни след други,все едно бяха истински пазачи. На места имаше и детски площадки за игра. Навсякъде малки,дървени пейки с метални дръжки отстрани предлагаха своето гостоприемство за момент. Дълга и една,единствена велоалея се откриваше в по-вътрешната част на парка за идващите сутрин да карат колело велосипедисти и най-вече имаше път-както за вървящи така и за тичащи по него. Като невероятен факт,ако трябва да се отбележи,това бе единствения парк с най-много фонтани,ала с нито една скейт или ролер-рампа. Това,обаче не правеше кой знае какво огромно впечатление на младата студентка. Тя се разхождаше най-спокойно,така,из своите ,,паднали ѝ се територии" и всеки път,когато минаваше покрай редица от дърветата-пазачи,ги поздравяваше мигом на шега. От време на време си даваше и почивка,като сядаше на една от многото студени,малки,дървени,но пък за сметка на това,удобни и гостоприемни пейки. Вдишваше бавно от студения въздух около нея, и го издишваше така сякаш пушеше цигара. Тогава тя си спомни-спомни си за онази нощ,нощта от преди миналата година. Спомни си как докато вървеше към своя дом,някой я подгони. Спомни си как се отдели от правилния път заради нахлулия като наркотик във вените ѝ страх,спомни си и сблъсъка с едва съзрятата в последния момент кола-близък,невъзможен за избягване. Ужасни мисли нахлуха в ума ѝ-сякаш бяха самопоканили се гости без дадена покана. Затаи дъх. Усети сърцебиенето си.Усети сцената...спектакалът от ужасната катастрофа,зародила се отново в мислите ѝ. Този път не се страхуваше. Не се страхуваше,че някой може да я подгони и че пак може да стане жертва на нов сблъсък с невидяна кола,с нова кома... Страхуваше се от именно най-големия си кошмар,разиграл се наистина в нейното детство-ужасен спомен,отвратителна гавра. Горчиви сълзи,наранено тяло и душа. Изблик на гняв и на безпомощност,най-вече на срам и тъга,отчаяние и недоверчивост към околните. Тя бе докосната,докосната насила още в пубертетските си,подрастващи години. Скорострелно се запъти към една от детските люлки. Тя бе здраво захваната с помощта на металните,оловни дръжки и в тъмното изглеждаше по-скоро като катранена на цвят,отколкото черна. Момичето плахо вдига едната си ръка,насочвайки я към една от металните,студени на допир дръжки. Хвана я здраво,хвана и другата и седна на люлката. Започна огромна и невероятна веселба и голяма,но отдавна забравена,детска игра! Всичко бе един космически полет за нея-изстрелване от земята и среща с ярките,блестукащи като диаманти звезди,разположени тук-таме из нощното небе. Ето,че полетът спря-отново се стъпи на човешка земя. Ура!
За жалост,часа бе вече станал 23. Айшли трябваше да се прибира. Веселбата от откриването на празника в центъра беше вече към своя край. Тя въздъхна и потегли към изхода на ,,вълшебния" за нея парк. Прибирайки се у тях,обаче,реши да не минава край центъра. Имаше желание да скъси пътя. Насочи се към главната станция на забавление,сви в една уличка и продължи по пътя си. Ненадейно само че,попадна на група от пияници-момчета на около нейната възраст,но не и в трезво състояние. Трябваше да реши какво да стори-да се опита да ги избегне,като се шмугне бързо и тайно в друга тясна уличка,изчаквайки пришълците да си отидат,или да ги задмине,колкот се може по-бързо и незабележимо,което обаче не ѝ вдъхна много вяра. Избра първият вариант. Уви,не остана подмината. Пияните младежи започнаха да я освиркват и държейки в ръце стъклени,изпити,алкохолни бутилки,да ги чупят на различни места-я по някоя стена на някоя къща,я пред нея или някъде другаде. Тя се завтече. Усети онова чувство-чувството на страх,че отново може да бъде докосната насила. Почти бе близо до дома си. Пияниците я настигнаха и един от тях,най-вероятно лидерът им,я хвана грубо за ръката и я блъсна на една грапава стена на къща.
-Погледнете,момчета! Какво си имаме тук?-изсмя се най-подигравателно водачът им,наливайки се все още с алкохол.
-Какво искате от мен? Махайте се?-изръмжа им защитнически Айшли.
-О,мила,недей така! Всичко ще свърши добре както за нас,така и за теб,ако не се дърпаш,става ли?-каза друго момче от идиотския,но в същото време и страшен,и противен,сякаш изглеждаш по-скоро като на безмилостен пиратски екипаж.
-Казах да ме оставите на мира! Ще извикам полицията!-изръмжа отново клетото девойче.
-Млъквай,долна пикло!-изрече шефът им и хващайки я здраво за челюстта,той я блъсна долу на земята,сякаш бе просто кукла,един неодушевен предмет.
Студентката бавно се изправяше от земята. Беше я страх и искаше да заплаче,но нямаше ни най-малко намерение да се показва като слаба и беззащитна...не и пред тези идиоти. Ужас! Тя можеше да си направи извод. От това,че знаеше,чеса пили,картинката ясно изразяваше своите очертания,но не и палитри-положението ставаше все по-лошо и по-лошо за нейна сметка. Те бяха разгонени... и... трябваше да се направи нещо. Иначе гаврата от детството ѝ,останал с право като един отвратителен и гаден спомен,щеше на път да се повтори. Звук от разкопчаващи се ципове и копчета на дънки се чу. Айшли,единственото нещо,с което можеше да се защити,по късмет или пък случайност,една здрава стъклена бутилка,хвана силно и бе готова да се отбранява,въпреки всичко,макар и сама.
Изведнъж мъжки глас отекна силно и ядосано:
-Вие,кучи синове,какво си мислите,че правите?
-Ние ли,ай гледай си работата,бе,ненормален!-отговори му един от пияните,загаврили се с горкото момиче.
-Да,на вас говоря! Оставете момичето на мира!-потвърди решително непознатият глас.
- Че,то ние,ако я оставим,ти какво ще я правиш?-попита лидерът йм.
-Не е ваша работа какво ще правя с нея,оставете я намира!
-Абе ти,бе!-закани се един и се втурна да го напада. Опитът му,обаче бе неуспешен. Момчето политна надолу към земята с лице и бистра струя от кръв бликна от и без това кривия му нос. Останалите,без лидерът,го последваха в неговото скандално начинание. Всичките получиха по юмрук и всичките с юмрук се олюляха по земята,наподобяващи най-обикновени,игрални пионки. Непознатият свлече на земята главно-командващия и погледна уплашеното момиче.
-Ела,хайде! Няма да ти сторя нищо!-отвърна благо той.
-Благодаря,че ме спасихте,но никъде не тръгвам с Вас!-каза му Айшли.
-Нима искаш да те оставя на тези кучета,ли?-тонът му леко заигра.
-Не искам. Но и сама ще мога да се оправя-потвърди тя.
-С тях ли? Хммм,не искам да бъда груб с красива и млада дама като Вас,но Вие сте доста...-за момент мъжът се почуди. Не знаеше как да се доизкаже,за да не нарани чувствата ѝ. Добре виждаше,а и усещаше как се чувства тя и не искаше да задълбава нещата още повече.
-Каква съм аз?
-Слаба ракия сте,ако говорим за самозащита. Така че,моля Ви,умолявам Ви,елате с мен,ще Ви закарам където живеете. Нищо повече! Страх ме е просто да Ви оставя сама с тези разгонени.
Лунна светлина направи лек проблясък и заигра за миг като бяла сянка върху него. Той бе млад,на външен вид,изглеждащ малко по-голям от нея. С красиви,но в същото време и хитри очи,с мъжка брада и ослепителни черти. Строен и висок, с нормално телосложение,но пък здрав,личащ се,че тренира и че се поддържа. Стегнат и мускулест. Той бе подал отдавна към нея ръка. Сега оставаше да види само как ще постъпи тя.
-Ще Ви питам нещо,но искам честен отговор от Вас?-каза девойката.
-Питайте-отвърна нормално мъжът.
-Ако...ако приема ръката Ви сега,тази която сте протегнал към мен...-сърцето ѝ заби учестено в младите ѝ гърди.
-Да?
-Ако приема ръката Ви сега,ще се опитате ли,ще се осмелите ли,ще...ще посмеете ли да...-тя спра при тази пауза. Думите за изказване просто свършиха. Тя блокира.
-Дали ще си позволя да Ви докосна в този смисъл?-предположи непознатият. Не последва отговор от устата на младата жена. -Не искам секс от Вас,ако това Ви притеснява. Искам просто да Ви помогна. Позволете ми.
Айшли го погледна,но не прие неговата ръка. Тя бавно се изправи и отново го погледна.
-Плашите ли се?-попита я той.
-Как се казвате?-попита го тя.
-Адулф,но ми викат Ал.
-Здравейте и...чао!
-Аааа,не така! Ще Ви закарам!
-Но аз...
-Без оправдания,моля! Не правете опити за бягство от мен. И без това работа като полицай.
Сетне,двамата се озоваха в неговата кола. Айшли му каза къде живее и той я откара точно пред дома ѝ. Преди да отвори вратата,той я попита:
-Може ли да знам как се казвате поне?
-Казвам се Айшли-отговори момичето след минутна пауза.
-На колко сте?-продължи да разпитва той.
-А Вие на колко сте?-зададе му тя въпрос.
-На двадесет и осем. А Вие?
-Мисля,че това,което казахте,е единствено от значение.
-Ами..,аз,Вие..-но преди да зададе поредния си въпрос към нея,тя бе отдавна затворила вратата на колата. А на мястото на нейната седалка имаше цветно,розово листче,но което пишеше:,,Благодаря". -Мхмм,какво ли е преживяло това момиче? Мъжът не знаеше. Разтърси леко глава и подкара колата си някъде надалеч от къщата на Айшли.
© Ралица Стоянова All rights reserved.