На улицата аз видях дете

с дрешки скъсани само да плаче.

Прегърнах го със ласкави ръце,

разказаха ми, че било сираче.

Изтърсих го от уличния прах

и жал ми стана честно, от сърце.

Усетих и надеждица, и страх

по нежното и малко личице.

То беше с руси къдрави коси,

не го попитах колко е голямо,
а малкото с разплакани очи

вървеше плахо, питайки за мама.

И бабата във този миг видях.

Крещя и бе до лудост разярена.

За внучето, побъркана от страх,

поспря се и благодари на мене.

Едва ли всъщност сторих нещо аз

за клетата душица щом я зърнах.

Усмивката му, щом видях тогаз,

доволна бях, че просто го прегърнах.