На улицата аз видях дете
с дрешки скъсани само да плаче.
Прегърнах го със ласкави ръце,
разказаха ми, че било сираче.
Изтърсих го от уличния прах
и жал ми стана честно, от сърце.
Усетих и надеждица, и страх
по нежното и малко личице.
То беше с руси къдрави коси,
не го попитах колко е голямо,
а малкото с разплакани очи
вървеше плахо, питайки за мама.
И бабата във този миг видях.
Крещя и бе до лудост разярена.
За внучето, побъркана от страх,
поспря се и благодари на мене.
Едва ли всъщност сторих нещо аз
за клетата душица щом я зърнах.
Усмивката му, щом видях тогаз,
доволна бях, че просто го прегърнах.
© Невена Колева Всички права запазени