Прегърна я. Тя не искаше да я прегръща. Бунтуваше се, плашеше я тази близост, нараняваше я. Маги се опита да се освободи, но безуспешно. Тома нямаше да я пусне. Сърцето й трепереше, стомахът й се бе свил на топка и й се повръщаше от страх. Беше ужасно напрегната, не искаше той да я прегръща. Не искаше да го вижда дори. Но се случи – видяха се и сега той я притискаше в прегръдката си.
Мускулите й бяха напрегнати, страхът я стискаше за гърлото, а уж преодоляната болка отново нахлуваше в нея. Запари й на очите, знаеше, че след малко ще заплаче. Отново се опита да се освободи, но Тома просто я притисна по-силно към себе си. Така си стояха, той едва ли не вкопчил се в нея, а тя – вцепенена като манекен с отпуснати ръце. Нямаше да го прегърне, нямаше и да го помоли да я пусне, просто щеше да изчака да му мине. Да се откаже. Да разбере, че всичко е свършило.
Нямаше да му позволи отново да я нарани. Ах, колко го обичаше само, една сълза щеше да капне. Маги замига бързо. За какво й е да си спомня всичко това сега, когато вече беше минало? Да, минало беше. “Минало, минало...” повтори си тя наум. Втора сълза и отново мигане. Глупава чест, сякаш не я беше виждал разплакана, сякаш не го беше молила да опитат отново, сякаш не беше преглъщала обидите и не се връщаше отново до следващата. Спомените се опитваха да се върнат, да залеят сърцето й. Спомни си онези вечери, когато говореха по цели нощи и той й повтаряше колко я обича. “Най-милата” - да, най-милата беше за него, а после стана ненужна. Спомни си и купищата смс-и, с които я заливаше, докато бяха разделени; спомни си и как после тя го търсеше, а той не й отговаряше, защото не го питала нищо. Напомнеше ли му как се държеше в миналото, той се вбесяваше и й вдигаше скандали, наричаше я истеричка, обиждаше я как ли не...
Сълзите си течаха спокойно. Спомни си последния им разговор. Бяха се скарали и не си бяха говорили месец. Пак тя преглътна грозната обида и направи първата крачка. Уж се бяха сдобрили и всичко беше наред. До онази вечер. Разговорът отново беше тежък, Маги се опитваше да говори за неща, от които знаеше, че Тома се интересува, но той сякаш не я слушаше. Отговаряше отнесено, а после тя си позволи да му направи забележка и той избухна. Отново се скараха за същите неща и Маги отново мълчеше и поемаше вината върху себе си. Спомни си, че точно в онази вечер бе осъзнала, че се бе превърнала в една от жените, които най-много презираше – тези, които потъпкваха всичко в себе си само и само за да задържат остатъците от една отдавна разпаднала се връзка. А когато Тома й каза, че му доставя удоволствие да я наранява, това я убеди, че вече няма нищо между тях.
И просто се отдръпна. Не му проговори повече. Научи, че е имал приятелка, докато са били заедно. Но не я болеше. Три месеца стоеше на разстояние от него. Не го потърси, не изпитваше нужда. Имаше чувството, сякаш някой просто бе взел сърцето й – нямаше болка, нямаше съжаление или омраза, само безчувствие. Изтри телефонния му номер и съобщенията му. А и той не я потърси, с което значително я улесни. Знаеше, че може да е много убедителен.
Беше спряла да плаче. Той не заслужаваше сълзи. Остана така вцепенена в прегръдката му. Знаеше, че няма да се извини. Прегръдката беше неговото извинение. Ткъв беше, нямаше да каже и дума. Но това не й стигаше, преди може би щеше да го прегърне и да зашепне името му. Но не и сега. Не повече.
Изчака го да я пусне. След това го заобиколи, без дори да го погледне в очите. Продължи да върви напред. Чу как и той тръгна в своята посока. Една прегръдка вече не беше достатъчна. Вдигна самоуверено брадичка и закрачи спокойно напред.
Чак започвам да се отегчавам от себе си. Напоследък пиша единствено романтични разкази.© Ани All rights reserved.