Държах го в ръцете си. Навсякъде имаше кръв. Той лежеше кротко и се взираше в мен. И аз се взирах в него. Усещах как дишането му ставаше все по-забавено и по-забавено. Гръдният му кош все по-малко се повдигаше. Видях как с всички сили пое последния си дъх. Видях как зениците му започнаха да се разширяват. Устата му леко се отвори и той се отпусна напълно в ръцете ми. Продължаваше да се взира в очите ми. Сложих ръката си на бузата му. Беше ледено студена и пребледняла. Кръвта се беше оттеглила от кожата му. Той нямаше вече нужда от кръв. Наоколо се струпваха все повече хора. Аз се задушавах от тях. Но не отделях поглед от него. Не усещах нищо. Нито болка, нито страх, нито тъга, нищо. Не знаех какво се случва. Просто го държах така. После ми го взеха от ръцете и ме избутаха настрана.

  На следващия ден видях, че светът е същият. Няколко човека скърбяха, но нищо не се беше променило. Хората, местата, времето. Същите.

  Когато се върнах от погребението му, отново не чувствах нищо. Мозъкът ми отказваше да приеме, че това се е случило. Няма да го повярвам. Ще се събудя.

  Все още помня как последната искра живот в очите му угасна. Странно чувство. Виждах как жизненото до преди няколко минути тяло и усмихващото се лице сега се борят само за една глътка въздух. Докато аз стоях там с перфектния си здрав организъм и дишах с лекота в лицето му. Той не беше казал нищо. Дали го болеше? Дали чувстваше нещо? Дали искаше да му помогна? Какво изобщо е чувството да усетиш как тялото ти бавно отслабва и ти не можеш да направиш нищо? Защото аз го видях в очите му, но не мога да го опиша. И в този един момент в ума ми изникваше само един въпрос, на който така и не намерих отговор – Ами ако бях аз? От тогава започнах непрекъснато да се питам въпроси за живота и смъртта. И осъзнах, че този един миг, в който гледах безжизненото му тяло в моите ръце, ме накара да порасна. Детството ми свърши в момента, в който разбрах, че един ден и аз ще умра.