Държах го в ръцете си. Навсякъде имаше кръв. Той лежеше кротко и се взираше в мен. И аз се взирах в него. Усещах как дишането му ставаше все по-забавено и по-забавено. Гръдният му кош все по-малко се повдигаше. Видях как с всички сили пое последния си дъх. Видях как зениците му започнаха да се разширяват. Устата му леко се отвори и той се отпусна напълно в ръцете ми. Продължаваше да се взира в очите ми. Сложих ръката си на бузата му. Беше ледено студена и пребледняла. Кръвта се беше оттеглила от кожата му. Той нямаше вече нужда от кръв. Наоколо се струпваха все повече хора. Аз се задушавах от тях. Но не отделях поглед от него. Не усещах нищо. Нито болка, нито страх, нито тъга, нищо. Не знаех какво се случва. Просто го държах така. После ми го взеха от ръцете и ме избутаха настрана.
На следващия ден видях, че светът е същият. Няколко човека скърбяха, но нищо не се беше променило. Хората, местата, времето. Същите.
Когато се върнах от погребението му, отново не чувствах нищо. Мозъкът ми о ...