Превозвач на време

II
(Сияние в метална обвивка)

               Дните ставаха все по-дълги. Все по-дълги, докато накрая не се случи трагедия. След поредния експеримент попаднах в дупка на времето, от която няма измъкване. Всичко беше сиво, в душата ми беше сиво, студенината в мен сякаш грееше и осветяваше, подчертаваше студенината наоколо. Нямаше измъкване от този свят, пълен с малки джуджета и сиви пламъци, искрящи от никъде, със светлина, отиваща наникъде, сияеща сякаш от нищото. Цялото небе беше един голям бял облак и нямаше нищо под него освен мен и страховете ми. Целият свят беше съшит от страхове и тревоги, надежди, които никога нямаше да как бъдат удовлетворени, и тъга. Злощастието съставляваше обувките, дрехите, дъха ми. Половин човек - оставен от останалия свят. Съвсем сам. После малките хора ме намериха.

               Преди няколко месеца не бих помислил, че това е възможно. Пътуванията винаги бяха кратки, достатъчно кратки за да ги забравя след края на работния ден, достатъчно поносими, за да ги преживея отново и отново, при мисълта, че градя настоящето и бъдещето си. Няколко пъти се замислях дали няма да ми позволят да ме върнат в миналото, за да се опитам да променя нещо, нещо от този безсмислен живот, който водех, вечното отлагане, липсата на здрави връзки, липсата на здрави мечти, които да ме измъкват от тинята на самосъжалението. Меланхолията беше попила в живота ми много отдавна, като мастило в книга, като безнадежден финал. Нямаше никога да бъда същият, ако не променя нещо в живота си. Не се осмелих да попитам. Но това се оказа стандартна процедура, както разбрах тази седмица.
               - Само още малко напътствия, преди да полетиш - усмихна ми се благо, както се усмихват маймуните, с широка зъбата усмивка най-новият работник при нас. Виждаше се, че е притеснен. - Само си сложи защитния костюм. Не искаме да настинеш или да прегрееш, не знаем каква ще е температурата там.
               - Космически условия, доколкото разбирам? - усмихнах се малко накриво и аз.
               - Спокойно, корабът ще пази от най-страшното. Но преди да излезеш и да проучиш местността, задължително сложи костюма!
               Ръцете му леко трепереха, но се правех, че не забелязвам. Все пак всички наоколо наблюдаваха и го надзираваше най-опитният по подготовките за излитане, Пешо. Бяхме станали приятели, и той като мен не знаеше дали не е сбъркал с тази работа, но нямаше по-добра идея засега. Не можех да повярвам колко е нормална тази работа, колко обикновена, колко... банална и дори скучна понякога, досадна, поглъщаща времето ми... Не можели да си позволят да ми занулят реалното работно време, казаха те, това можело да навреди на психиката ми, а и да стане подозрително за околния свят, ако по цял ден се шляя бездеен, а печеля хубави пари. Трябвало да работя усилено. И изцеждаха всяка разумна капка от мен, но не и повече. Винаги, когато ми идваше в повече, следваха съботата и неделята, които ме презареждаха с нови сили. Бяха изчислили натоварването точно, така че да не се разболея, а да им бъда полезен максимално дълго. Всеки ден бутах една количка, луксозна, навярно, но нямах време да го оценя. Тази луксозна количка превозваше време през такива огромни периоди, че ако се замислиш, да ти се завие свят. Още не можех да осмисля как така пътувах през времето и пренасях време, един парадокс, който сякаш все повече се заплиташе всеки път щом се опитам да го разбера. Моята любима Мария, така красива, стоеше у дома сама и учеше. Обичаше да чете всякакви книги и да пътува из всякакви светове. Този свят щеше да ѝ хареса, но не допускаха жени. „Не още“ - каза ми с отегчена интонация шефът, когато го попитах. Беше нов, отскоро. Откъде дойде квалифициран за такава позиция си остана мистерия за мен, но беше страхотен шеф. И добре разбираше нещата. „Още не се е освободило място, Мими ще трябва да почака.“ Аз винаги я наричах Мария, защото звучи по-мелодично, но той нямаше как да знае това. На жените не им даваха право да пътуват на големи разстояния, защото не бяха сигурни още дали няма да им навреди. Но обещаха да я вземат като чирак при поддръжката на корабите, постепенно щяха да я учат, и ако се справя добре, да започнат да я пращат и на кратки пробни пътувания. Парите бяха важни за нас, при положение, че искахме да си уредим живота. По-добра работа от тази засега нямаше как да намерим. С нетърпение чаках да дойде тук, така щях да я виждам повече време. Един работен ден беше толкова дълъг, че почти забравях усещането, когато тя е до мен, оставах само с надеждата, че ще я видя отново. Но днешният ден беше различен, трябваше да го предвидя. Сега бях сам в пустошта. Розовите кораби наоколо силно ме смущаваха, но бяха единственото, което разнообразяваше сивия пейзаж. След като се опознахме, местните ми обясниха, че това е единственият им наличен свят и не разбираха какво имам предвид с думи като „червено“, „синьо“, „жълто“. Те никога не бяха виждали небе, нито слънце, само това глупаво сияние, което ме изпълваше с нервност и ужас. След два месеца прекарани тук вече се чудех дали знам изобщо какво е небе. Небето е нещо синьо - така си мислех преди. Синьо заради разни особени свойства, бях чел някъде. Иначе небето е една празнота, път към космоса, по който не можеш да поемеш, защото е прекалено дълъг. Всеки, пътувал в космически кораб, е бил в небесата. Но дали е бил в космоса или в своята представа за космос, просто в по-отдалечената част на небето? Земята му е отправна точка, така че може и да съм прав. Никога не съм мечтал да стана космонавт, мен ме е страх от височини, както и да се затварям в тесни пространства. Но сигурно е много красиво и дори вълшебно. Без технологията никога нямаше да стигнем толкова близо до звездите, колкото сме сега. Никога нямаше да ги приемаме като първи приятели, като малки светове, които трябва да изучим, като малки вселени, които може би приютяват планети като нашата и някой ден можем да ги посетим. Може би това е фантазия, но да пътуваш във времето е почти същото като да пътуваш в космоса - но не съм бил в космоса никога. Дори не съм летял със самолет. Само с този кораб - мечта, който извлича месеци време от осемте часа, които реално предлагам от своя обикновен, сегашен, землянски живот. Вече се чудех какво изобщо е реалност. Малката Хиги идваше при мен всеки ден и ми носеше храна с малките хоботчета, които имаше вместо крайници, и с които дишаше, бях ги попитал. Те имаха много носове и може би това ги спасяваше от липсата на небесната шир. Тази мека белота, примесена с метален блясък, тъжният писък на птиците, сякаш винаги е есен, явно не ги смущаваха. Все повече разбирах, че страдам от предразсъдъци, но нямаше какво да направя по въпроса. Липсваше ми синьото небе.
               - Бягайте, бягайте! - разкрещя се един пълничък селянин в далечината, който събираше овцете в космическия кораб. - Прибрах твоя кораб. Качвай се! - кресна в лицето ми и побягна към децата в потока. - Качвайте се на кораба! - подбра ги накуп и ги забута след бягащата тълпа.
               - Ние живеем почти само в небето - разказваше ми в розовия кораб, в който се бяхме разположили удобно. - Това са нашите жилища. Долу е прекалено опасно. Постоянно има движения на земната кора, които не можем да предвидим. Бяхте казали, че сме извънземни, но и ние сме земни. И ние живеем на земята. Понякога. - Очите му се насълзиха. Очите на тези приятели се насълзяваха всеки път, когато казвах думата „извънземни“. Отдавна те за мен бяха също хора, от една голяма земя, разпръсната из космоса, на която всички живеем, макар и далеч един от друг. Лесно ми беше да приема космоса като един друг вид океан, в който са потопени парчетата земя, лесно ми беше да приема другоземците именно като другоземци, а не като извънземни, като чужденци, като неразбираеми същества. Вярно е, че не ги разбирах, но имаше много хора, които не разбирах и на Земята. Например моите шефове. Навярно имаха шантаво чувство за хумор, щом ми казаха „Най-сетне ще пътуваш в миналото. Дерзай.“ И после смигване. И после двумесечен престой на най-сивата планета, която съм виждал някога. В едно от хилядите розови корабчета, които се реят над нея като някакъв сън, полупрозрачни, лъскави, бонбонени, повърхността им - с аромат на диви цветя. Планетата им може и да беше сива, но им беше предложила невероятна компенсация за липсата на всякакви цветя и цветове - тази прекрасна боя, криеща се дълбоко в дълбините ѝ. „Кръвта на земята“ - наричаха я те. „И нашата кръв“. Мислех, че това е метафора, но един ден една готвачка се поряза и на пръста ѝ се имаше розова кръв. Те наистина бяха част от земята си. Като че ли нямаше животни в нашия смисъл на думата освен птиците, тях и овцете, техни приятели, които им даваха вълна за топли дрехи. Изумително е как успяваха да се препитават с летящите семенца по вятъра и хрупкави корени, нещо средно между картофи и моркови, само че сиви и розови на цвят. На тази планета имаше само розово и сиво. Много по-често сиво, отколкото розово.

              За тях тези земетресения бяха като ден и нощ. Спокойствие - ден, можеш да излезеш навън. Земетресение - нощ, трябва да стоиш вкъщи. Но тъй като нощта беше много по-дълга от деня, те трябваше да осмислят основната част от битието си върху тези розови кораби. Преди си мислех, че те са ги измислили, конструирали, и ги попитах какъв е бил животът преди корабите. Тогава Хиги се разсмя и каза „Винаги сме били на тези „кораби“, както ги наричаш. Те са нашият дом, откакто се помним. Малки летящи пещери, нали разбираш? Просто повърхността им е достатъчно лека и подвижна, податлива на въздушните потоци, оформена по тях. Затова летим. Точно като вашите пещери, но вместо под земята - над нея.“ Бях ѝ разказвал много за нашата Земя и тя беше силно заинтригувана от разказите ми. И всички други. Най-вече децата. Постоянно идваха при мен, подръпваха ме по ръкавите и ме разпитваха. „А цветовете колко са там?“, „А слънцето наистина ли е кръгло?“ „Наистина ли там има животни, които са корени, и животни, които са хора? И тези корени ги боли? Защо тогава ги ядат? Нямат ли нормални корени? Нямат ли семенца като нашите?“, „А наистина ли има хора със страшни зъби, и тях не ги наричате хора, а хищници? Наистина ли вие за тях сте корени?“. Това им беше най-трудно да го проумеят, защото имаха твърде еднообразна храна и твърде беден животински свят. Не можех да им обясня какво значи хищник и какво значи жертва, а още по-малко пък - какво значи ловец или пък какво значи война. Тези хора бяха толкова миролюбиви, че ги обичах най-искрено и топло още от първия миг, когато ги зърнах. Единствено те ме спасяваха от това да не полудея тук. Те отдавна бяха осъзнали, че са си нужни, и бяха организирали живота си основно около комуникацията и пътешествието. Нови разкази, запознанства, изключителна памет, философстване, игри - от това се състоеше животът им. И имаха много развит „език на въздуха“, както го наричаха те - беше радост да ги наблюдавам с часове как дишат дълбоко и бавно, почти като медитация, но знаех, че те всъщност вдишваха аромати и информация за настроението на въздушните потоци, наслаждаваха се на пътя си във въздуха. Толкова странни създания. Вече ми беше станало навик да пътувам с тях по небето. И нямах много време да пиша, защото времето беше изпълнено с игри и уроци, всички посещавахме училище без изключение, където най-големите мъдреци ни учеха на смиреност, на сложността на устройството на света и на надежда. Последното ми беше най-трудно, но вече свиквах. Усещах как попивам в тази реалност от пригрушена светлина, как обиквам тази мистериозна завеса, която ни отделяше от небето и звездите, които там нямаше шанс никога да видим, нито да им обясня какво представляват, не и в тяхната искряща чистота, не и това вълшебно блещукане във вълшебната нощ, което те просто нямаше как да осмислят. За тях всичко беше или мека светлина, или нощ.

               - Твоята мисия беше да им донесеш слънцето.
                Примигнах. Пешо се беше надвесил над мен и се хилеше.
               - Знам, че си много тъжен, но всичко ще се оправи. И аз бях там, веднъж. - Пешо се загледа през прозореца и се замисли. - Скоро при тях ще бъде светлина. Ще се появят красиви цветове и цветя. Не знаеш колко сложен и богат ще стане светът им. Всичко е писано, но потокът на времето беше отклонен от някаква случайност, беше пренасочен и ги заобикаляше от дълго време в една безлюдна част на космоса. Ние поправихме това. Обикновено животът и материята по естествен начин привличат времето, но понякога се появяват пречки. Това е нещо съвсем различно от безсмъртието. Просто една безсъбитийност, една тъга. Ти беше там, сигурно си усетил. Кимнах.
               - Все пак бях там два месеца.
               - Я ми дай да видя тази твоя тетрадка. Нали като станеш известен писател някой ден ще ми дадеш автограф? - смигна ми той и се разсмя на шегата си. - Чакай, защо си взимаш палтото? Още не си приключил.
 Посочи ми часовника. Беше един и половина.
               - Само още едно кратко пътуване. Това беше първото ти пътуване в миналото, затова беше така дълго. Иначе щеше да си безполезен. Разбери, ти си свързан с тази машина и се развивате заедно. Тя се настройва да познава твоите импулси и не може изведнъж да се надяваме на добри резултати. Този път ще продължи само няколко часа, истински. Наистина - добави, когато видя, че го гледам невярващо. Хайде, кратко кафенце и се връщай.
               В кафенето срещнах много приятни хора. Всички бяха толкова весели, жизнени, приказливи, увлечени от разговора. Дали наистина бях помогнал на малките въздушни хора? Искрено се надявах. Да пиша се оказа голямо увлечение за мен, както и да изучавам околния свят. Днес небето беше особено наситено синьо. С малки бели облачета, които плуваха в него. Представих си как има малки облачни хора, които ходят по тях, за да се спасят от психотресенията долу в града. Това беше реалността. Нашата реалност. Бягаме в мисълта си по облаците, по звездите, в книгите. Малко розов цвят и аромат сред сивотата. Малко земна кръв, малко живот, философстване и игри. Така бледи ми се струваха развлеченията сега, че историята в тетрадката ми се струваше съвсем истинска. Бяха започнали да ми дават по-дебели тетрадки. „За всеки случай“ - казаха. Стараех се да пиша по-умерено, за да мога да напиша по нещо за всеки ден. Никога не знаех точно колко дни ще видя днес. Винаги имаше някакви непредвидени обстоятелства, мънички грешки. Достатъчно малки, за да не полудея съвсем. Засега.
               - Три, две, едно...
               Изчезнах за пореден път. Усещането беше вълшебно, бях станал зависим от него. Хващах се в почивните дни как се унасям в сладък спомен за потеглянето. Потеглянето винаги беше приказно, пристигането - като събуждане от сън. Ето и втората част от този ден.

Втората част от този работен ден

               - Здравейте, как сте, заповядайте! Зала номер 164, третия коридор вдясно.
 В залата беше тъмно и приглушено. Странно беше къде е било това минало, в което е имало кино, но вече не се учудвах на нищо. После попаднах в сивия свят. Сивота. Безтегловност. Въздушност. Но липса на всякакъв аромат. Нямаше и розови кораби.
               „В далечните времена тук е нямало живот. Тук е нямало надежда. После са се появили хора. Малки въздушни хора. Нашите предци. Те познавали ароматите. Но не познавали цветовете. Познавали философията, но не познавали цветното изобразително изкуство. Познавали небето, но не познавали сградите. Познавали атмосферата, но не познавали законите на земята. Ние днес сме тук и знаем, че има много повече от небе. Знаем, че на небето има звезди, планети. Материя. Знаем, че земята е необятна, така както небесата са необятни. Умеем да предсказваме земните вълнения, така както предвиждаме накъде ще ни насочи вятърът, ако му се оставим. Познаваме много видове цветя и малки охлюви. Малките говорещи охлюви, които са ни така любими за компания. Знаем, че не всичко е само аромат. Кръвта на нашата земя даде живот не само на нас, на дребните корени и семенца, но и още: на цветята, дърветата. Да помълчим една минута в името на пророка, койте предрече това.“

               На екрана се сменяха картини. Много картини. Сивота. После сияние. Слънце. Растения и животни. Говорещи охлюви с малки мигащи оченца. Аз. Очите ми се насълзиха.

               „Нашият другоземец беше така добър да ни разкаже всичко за себе си. Той ни спаси от самотата. Мислехме, че сме обречени на философстване. Мислехме, че винаги ще се носим по вятъра. Че това е нашата мисия и единствена реалност. Сега е по-различно. Знаем, че не сме сами. Да благодарим на човека, който ни даде надежда! Благодарение на него нашите предци се приготвиха за трудностите и красотата, които предстояха. Приготвиха се за нас, своите наследници.“

               Екранът изгасна. Светнаха лампи. Хората започнаха да ръкопляскат. Изправиха се и продължиха да ръкопляскат. Започнаха да се обръщат към мен. Все още бяха дребнички. „Вижте кой е тук!“ - викна един очилат въздушен човек. „Да му покажем Творението!“ Най-близките ме задърпаха за ръкавите и ме поведоха към изхода. Качихме се на покрива на сградата. Оттам - на един мъничък летящ кораб-пещера, в който се качиха няколко явно важни особи и... аз. Гледаха ме с радостни насълзени очи. Бяха познали радостта.
               - Може би ще се изненадате да научите, че времето има образ. Ето го! - заяви една дама на средна възраст и насочи хоботчета към мен. - И времето си има образ!
               А на мен ми призляваше. Бях свикнал да общувам с хора. Исках у дома.
               - Вие сте нашият спасител! Без Вас нямаше да усетим светлината - щяхме да загинем от нея! Вие ни подготвихте за това велико пътешествие! Сега искаме да Ви се отблагодарим. Гледайте внимателно. След малко ще видите Творението.
                Летяхме, носехме се по въздуха и по моите объркани мисли. Аз бях образ, превъплъщение, символ на времето или бях времето? Време. Материя. Все понятия, с които бях отраснал. Същност. Приятели. Добро. Лошо. Какво значи това да съм време? Начинът, по който го казаха, ме обърка. Начинът, по който ме гледаха. Като божество и велик владетел. Спасител. Аз им бях донесъл светлина.
               Творението се яви. Беше вълшебен блясък и красота. Мек танц на снежинки, диаманти и злато. Нежен полъх и аромат на диви цветя. Розови звуци, толкова леки, че ме отнесоха в детството. Смях и тихо произнесени шеги и комплименти. Балът на въздушните хора. Беше главозамайващо. Неописуемо. Всеки щрих наоколо - така съвършен. Всеки поглед, жест и дума. Нежна песен на малки птици. Прегърнати въздушни хора... и аз. Беше моят първи ден на щастливата въздушна земя. Надявах се да не е последен. 
               - Сега ще ви разведем из нашата планета. Заповядайте. - Качихме се отново на розов кораб. - Сега имаме жилища и на земята, не само в пещерите. Вие ни изведохте в друга епоха. Открихте ни огъня. Вие сте разказвали как на Вашата планета това се е случило. И тук е било почти същото.

               - Чакайте, вие сте записвали моите думи?

               - Всяка една дума - усмихна се непознатият. - Нашите пещери помнят много, а нашият въздух не е буреносен и ги съхранява през вековете. Огледайте се.
               Целият кораб беше изписан със ситен почерк. Сънувах ли? Сякаш беше моят почерк.
               - Ние се научихме да пишем от Вашите записки. Вие сте нашият спасител! Благодарим! - и той ме прегърна топло и усетих аромата на техния свят, който съграждаше тези малки хора. Хората на въздуха. Въздушните хора. Хората работници и хората мечтатели. Всички бяха от въздух. Нямаше да забравят връзката с него дори след хиляди години, нямаха избор, също както ние земляните никога не забравяме да стъпваме по земята, макар и понякога да се реем в облаците.
               Всичко наоколо беше мъгла. Постепенно осъзнах къде съм и видях ясно Пешо срещу мен. Усмихваше се.
                - Видя ли? Всичко се отплаща тук. Всичко. Трудностите, страхът, неизвестното - мисълта да помогнеш на времевите потоци да поддържат живота сред звездите е вълшебна. Нали? 

               Разсмяхме се заедно. И двамата знаехме какво е облекчението да се прибереш у дома след труден ден. Топлината явно личеше на лицето ми, макар и да нямах ясни спомени. В сърцето ми определено я усещах. 

               По-късно, когато  си погледна записките, щях да се сетя, че трябва да го питам на другия ден какво означаваха думите на въздушните хора и защо ме обичаха толкова много. Та те можеха ли да знаят, че съм имал такава голяма роля в техния живот? Че наистина съм им донесъл слънцето?

27.01.2020г.