Когато се запознахме, сърцето ми беше готово за теб. Чакаше те, очакваше да се появи този, който да успее да отключи така здраво залостените порти. И ти дойде. Влезе в сърцето ми почти неканен, но много желан. Огледа се и ти хареса, намери в него нещо, което никое друго сърце не ти даваше - една искрена усмивка и една нестихваща страст. Тогава ме покани да вляза в твоето сърце и да бъдем равни. Аз знаех какво е да обичаш и да нараняваш, но ти не ме попита - хвана ме за ръка и ме въведе в красивия ми нов дом. Но странно защо завърза очите ми. Не ми разреши да опозная сърцето ти и въпреки, че усещах топлината и красотата, които струяха от него, ти никога не ми даде да го опозная напълно. И заживяхме заедно в новите си убежища, намиращи в тях надеждата, желанието и всичко друго, което да държи огъня буен. Тогава ти ми го каза - изрече думите, а аз замълчах. И после платих скъпо за това мълчание! Постепенно аз свикнах със слепотата си, свикнах да усещам с другите си сетива невидимото за очите. А ти хареса новия си дом. Настани се в него и макар, че той не бе най-гостоприемния, ти успя да го направиш едно прекрасно място. И тогава сърцето ми се откри напълно пред теб, прие те - прие те и те затвори в себе си, защото не искаше да те пусне. Никога.

Но ти знаеше, че аз искам обратно очите си. Знаеше, че светът винаги е бил широк за мен и също ме затвори в своето сърце, не вярвайки, че доброволно бих седяла там, дори с цената на страха от непознатото. Ала като затворник ти се умори. Омръзна ти златната ти клетка и строши решетките, разкъса стените на сърцето ми, за да излезеш от там и да забравиш. Но така и не изведе сляпото момиче от своето сърце. А аз седях сама в тъмнината и страхът ми растеше. Сетивата ми не усещаха топлината, не усещаха дори усмивките ти. Само мълчание и една прозрачна неизвестност. Ала моето разкъсано сърце не можа да те забрави. Призракът ти бродеше в него, всеки ден, всяка нощ (особено нощите!) докосвайки пак разрушените златни окови, не позволяващ така желаната забрава… сълзите напояваха раните и от тях болеше още по-силно!

И когато болката стана нетърпима - тогава реших да те намеря, реших, че искам пак да усетя слънцето по тялото си, макар и с очи за другите, сляпа в сърцето ти. Търсих те, исках те… намерих те. Ти беше все така прекрасен и дори, осъзнавайки разрухата, която можеш да сътвориш, отново отворих сърцето си за теб. Ти обаче не пожела да влезеш. Изсмя се на позакърпеното сърчице, което ти предлагах, което дори не приличаше на някогашният златен затвор, в който те плених. И се опита да избягаш. Но аз не те оставих. Хванах те за ръка и те въведох. Припомних ти какво е да си отново там, колко сладки могат да са устните и колко парещи дланите. И когато дойде най-прекрасният момент - тогава ти го казах. Вече бях готова. Вярвах го. И го знаех!!!

И се върнахме пак в сърцата си - аз в твоето и ти в моето, за да си припомним това, което никога не сме забравяли. За да усетим пак онази ненаситност, която само ние можехме да си дадем и да удовлетворим. Нямахме нужда да се опознаем пак - ти никога не беше си тръгвал, а аз усещах с всяко кътче на душата си колко ненужни са ми очи, за да те обичам!

Но ти не издържа. Отново. Тъкмо когато сърцето ми беше повярвало, че си реален, че не си само споменът за онзи прекрасен мъж, ти реши, че не искаш да се връщаш. Реши, че затворническия живот, пък бил той и в сърце, не е за теб. И си тръгна. Пак. Разби каквото не беше унищожил преди и просто излезе. Безмълвно, бързо и студено. Тогава нещо в мен се пречупи и твоето сляпо момиче напусна убежището си. Но ти не я спря. Нямаше нужда да разрушавам затвора си - махнах превръзката от очите си и видях - аз вече отдавна не бях в сърцето, където бях намерила най-нежната красота. Бях далече, не задържана от нищо и никого, бях изгубила себе си. Усещах студ. Знаех, че ще отмине и слънцето отново ще ме погали, но не знаех кога. И сега не зная. Сърцето ми обаче още пази спомена за дните, когато имаше своя красив затворник, едни от най-щастливите дни в цялото му съществуване. Но не ги вади често, защото боли, а когато боли, сълзите текат от очите, свикнали на тъмнината, изпълнена с усещането за това, да си обичан, макар и в незнание.