Приказка без край

по идея на Росен  Балабанов

Родословното дърво

първа част

С ученическата си раница на гърба, със затъкнатата около презрамките ѝ връхна дреха с дълъг ръкав, омърляна от тебеширеното ежедневие на класната стая; с изпоцапаните си от темперните боички пръсти, Ачо приседна на пейката пред дома си. По пътя, от автобусната спирка до тук, бе подритвал някаква капачка от минерална вода, опитвайки се да забрави онова гадно междучасие, в което съучениците му: различно дългунести и еднакво устати хлапета; обсъждаха, сочейки с пръст, момичето с най-хубавата усмивка и с най-сините очи на света. С две думи: той не бе направил нищо за да я защити, а ей богу, толкова много я харесваше. Искаше му се да я заговори, но за да заговориш някого ти трябват: свободно пространство, подходящ момент и смелост- за да му кажеш онова, което ти се иска, а когато не знаеш как да го кажеш тъй като не си сигурен, че другият ще иска да те изслуша...  Ами ако ти се присмее?

Ровенето, с крака, в пясъка под пейката не помага на мислите да се подредят и те, възползвайки се от бъркотията в черепната кутия на притежателя си, хвърчат насам-натам като волни птици, причинявайки невъобразима загуба на време. В това време другите те чакат да свършиш нещо важно, полезно, неотложно, нещо, което си им обещал, защото да си голям означава да си винаги там където си обещал да бъдеш. Пейката ги разбираше тия работи и тъй като, както всички приказни герои, умееше да говори когато се налага, а случаят сега бе точно такъв, пое си дъх и изрече:

-  Мислиш ли, че като седиш върху ми и клатиш крака, изтривайки подметките на обувките си ще промениш нещата както на теб ти се иска?

Ачо се сепна. Замръзна за миг. Ослуша се. Огледа се. Късният следобед се бе излегнал върху малката уличка и си играеше със сенките които клоните на плодните дървета хвърляха върху тротоара. Ветрецът ги разпръскваше и завръщаше като палави малчугани около детска катерушка.

- Лили! Забравих да взема Лили от детската градина. Боже, къде ми е ума?

Доплака му се. Предишният път забрави Лили заради някаква много дълга игра на футбол с приятелите си и сестричката му бе плакала докато той бе триумфирал, вкарвайки победния гол. Бе хукнал към детската градина с прахоляка от игрището по себе си и като я видя- самотно малко човече, седнало на люлката в опустелия двор на градината, гушнало любимото си мече, му призля от хлипащите ѝ думи: “Батко, помислих, че ти се е случило нещо лошо. Толкова се радвам, че си жив и здрав, батко!” Бе подпряла мечето о гърдите му и го бе гушнала тъй силно с малките си ръчички, че нослето-копче се бе забило в гърдите му като дуло на пистолет. Дълго бе вдишвал аромата на сълзите ѝ и не му се искаше отново да я разплаква затова захвърли раницата и якето и хукна да спасява себе си от прииждащото нещастие.

- Ачо, удари ли се? Много съжалявам, не исках да те блъсна. Ти се появи зад ъгъла толкова ненадейно, че аз не успях да реагирам.

Беше чувал този глас. Някъде. Някога.

- Ачо, моля те, отвори очи. О, боже! Извикайте линейка!

- Лили, Лили!

- За Лили ли беше тръгнал?

- Да.

- Не се притеснявай, ще я прибера от градината и ще я заведа у нас. Боли ли те някъде?

Гласът милваше бъркотията и болката в главата му. Опита да ги прогони с длан и когато отвори очи видя по пръстите си кръв. Сепна се и я позна. Мария! Момичето, което имаше най-сините очи на този свят и…

- Ачо, линейката дойде. Ще взема Лили от градината, а ти … оправяй се.

- Ачо, сине! Какво се е случило тук? Дай да видя!

- Докторе, блъснах го с колелото. Не го видях, той изскочи толкова изведнъж...

- А ти си?

- Аз съм Мария. В един клас сме и аз не исках да го блъсна.

- Успокой се, Мария. Знам, че не си искала.

- Ще взема Лили и ще я заведа у нас. Поне това мога да направя след като аз...

- Добре, Мария, кажи ми къде живееш за да мога да я прибера когато ми свърши смяната. Обикновено приключвам в 19 часа ако не се случи нещо неочаквано. Ще се обадя на учителката за да я предупредя, че ти ще вземеш Лили.

- Виждате ли онази къща? С розата отпред. Със зелената метална ограда.

- Да! Довиждане, Мария! Не казвай на Лили, че Ангел е пострадал. Просто ѝ кажи, че се е наложило да дойде с мен и да ми помогне в работата.

- Добре, докторе.

Ангел имаше чувството, че най-сетне кръжащите около изминалия ден мисли са притихнали. Пулсиращата болка в главата и разтревоженото лице на баща му ги бяха накарали да замлъкнат. Сирената на линейката, миризмата на лекарства, успокояващото докосване на бащините пръсти, споменът за разтревожения глас на Мария, прелитащите светлини...  Всичко се сливаше и приличаше на въртящо се около собствения си център за равновесие ново начало. Начало на какво? Може би на дълго приятелство, а може би на нещо друго. Тези неща разказвачите на приказки само ги знаят защото надничат в сънищата на героите си.

Лили не обичаше шоколадов сладолед, но се стараеше да не огорчи новата си приятелка. С Мечо се бяха свили на дивана и няколкото засъхнали сълзи по рисунката, която чакаше да се прибере у дома за да бъде довършена, напомняха, че днешния ден е завършил с голяма изненада. Сладоледът тихичко се топеше в чашката. Лили прилежно загребваше, по мъничко, както я бе учила мама от него, и внимателно го пренасяше с лъжичката до устничките си.  

- Може ли да разгледам рисунката ти?

- Може, ама да знаеш тя не е съвсем довършена. Мама ще ми помогне да я завърша. Виж, тук трябва да напишем моето име, батковото, на мама и татко, на баба, на дядо, и на техните родители. Тогава рисунката ще се превърне в родословно дърво. Ти имаш ли си родословно дърво?

Мария се замисли. Майка ѝ работеше в друг град и си идваше когато може. Братя и сестри нямаше. За баща си нищо не знаеше, но обичаше много баба си Мария. При нея живееше и тя се грижеше за нея. Лили не спираше да пита. Постепенно гласчето на момиченцето звънна като камбанка, очичките му светнаха, бузките му се зачервиха. Мечо, чието ухо Лили здраво стискаше, искаше вместо да го дърпат за ушите да го прегърнат и затова бе много благодарен на Мария, която пожела да го гушне.

- Ти обичаш ли брат ми? Аз много го обичам, но ако и ти го обичаш ще станем две които го обичаме и тогава той ще е много обичан. А и мама и татко го обичат, приятелите му го обичат. Не бива да забравям да напиша имената на всички, които и мен ме обичат по клоните на дървото. - не спираше да  бъбри Лили.

- Сигурно е много хубаво да те обичат много хора, - прошепна Мария- но дървото не е ли само за роднините?

- Какво е роднина?

- Лили, Мария!

- Татко дойде! Тръгвам си!

- Благодаря ти, Мария, че се погрижи за Лили. Ела да видиш Ангел. Той е в колата и иска да ти благодари също.

- Докторе, ако…

- Тихо, Мария! Ти направи каквото трябваше от сърце. Другото не е зависело от теб и ти вина нямаш за станалото.

В това време Лили пъхна в ръцете на Ангел недовършената рисунка, изгледа с известна завист чисто новата превръзка, под която се криеха няколкото шева, на веждата му и реши, че следващия път е неин ред да помага на баща си.

- Ще се видим утре в училище, Мария. Не се притеснявай. Благодаря ти за всичко и… Извинявай за днес.

Колата тръгна, а след нея, докато се изгуби зад завоя, махаше най-синеокото момиче, което Ангел познаваше.

По-късно, докато вечеряха, Лили заяви, че ѝ трябва помощ за да направи своето родословно дърво. Родителите ѝ изведнъж сякаш замръзнаха. Пръв дойде на себе си бащата:

- Лили, за тази работа ще ни трябва повече време. Мама трябва да е тук. Батко ти също трябва да е свободен и заедно ще се справим с тази задача. Зад всяко име, което ще поставим на клоните на дървото се крие по една история. Иска ми се да знаеш, да знаете с батко си, кои са били вашите близки.

- Защо кои са били? Те сега не са ли?

- Сега е време за почивка. Да приготвим за лягане моята принцеса и нейният рицар, а важните работи ще оставим за свободните дни. Става ли?

- Добре, тате!

Има нощи, в които сърцето на даден човек не може да заспи защото търси отговор на своите въпроси без отговор. Точно в една от тези нощи, онзи, който не бе плакал никога, под закрилата на нощта, пророни своята първа мъжка сълза докато въртеше между пръстите си перцето на Петела. Някъде много далеч от малкото градче, в което се случи това, във вълшебната гора, пред запалената камина, Горската вещица, която пък пиеше чай със своя си вълк, докато си говореха за билки и лечебни отвари, изведнъж прекъсна изречението, усмихна се и каза:

- Има надежда!

Вълкът наостри уши, усмихна се и отвърна:

- Дано си права! Както винаги.

/следва продължение/