Неделя е. Един от онези дни през декември, в които слънчевите зайчета си играят с малките вихрушки снежен прах по върховете на преспите. Пъртините са осеяни със стъпки, а стъпките- човешки, кучешки,котешки и птичи тичат наоколо. Мирише на студ. В ранната утрин песента на църковната камбана пронизва тишината. Заснежените борове се събуждат. Над тях едно синьо зимно небе се усмихва.
В малката къщурка до старата болница майка и син си разменят прегръдка. Съзаклятнически. Наоколо, докъдето поглед стига са разпилени зелени и сини пластмасови войници. Не, не са само войници. Има танкове, камиончета, знаменца пред грижливо построени от подпъхнати под стария жълт китеник предмети укрепления и окопи, има пътища и мостове и дори горичка от пластмасови дървета. Има къщи и малка рекичка от копринен шал на цветя. С две думи просто няма къде да се стъпи. Само онзи, чийто крак е попадал върху острието на щик, стиснат от пластмасов три сантиметров войник може да осъзнае скритата и реална опасност при ...