Неделя е. Един от онези  дни през декември, в които слънчевите зайчета си играят с малките вихрушки снежен прах по върховете на преспите. Пъртините са осеяни със стъпки, а стъпките- човешки, кучешки,котешки и птичи тичат наоколо. Мирише на студ. В ранната утрин песента на църковната камбана пронизва тишината. Заснежените борове се събуждат. Над тях едно синьо зимно небе се усмихва.

В малката къщурка до старата болница майка и син си разменят прегръдка. Съзаклятнически. Наоколо, докъдето поглед стига са разпилени зелени и сини пластмасови войници. Не, не са само войници. Има  танкове, камиончета, знаменца пред грижливо построени от подпъхнати под стария жълт китеник предмети укрепления и окопи, има пътища и мостове и дори горичка от пластмасови дървета. Има къщи и малка рекичка от копринен шал на цветя. С две думи просто няма къде да се стъпи. Само онзи, чийто крак е попадал върху  острието на щик, стиснат от пластмасов три сантиметров войник може да осъзнае скритата и реална опасност при участие или наблюдение на подобни няколко дневни бойни действия. Обикновено играят от петък следобед до неделя вечер. Прекъсват за да си сготвят или поспят. Не воюват по време на телевизионните предавания за деца и сключват примирия при нужда. А най-важната нужда е снегът навън. И гласовете на приятелите, дошли да те извикат. Обличането е припряно. По-скоро е задъхано навличане. Най-накрая всички дрехи са правилно облечени и прилежно овързани  с пухкав шал. Подхвърлени ръкавици и ниско нахлупена шапка. Забързано тътрене на шейни и звънливи уговорки кой ще се спусне пръв по пързалката. Няколко часа. Бой със снежни топки, поправка на вчерашната снежна крепост, доставка на нов нос за снежния човек-„ами старият е паднал и не можахме да го намерим” и хиляди връщания за „може ли това”, „ще дадеш ли”, „искаш ли да помогнеш”...

Нищо необикновено. Освен обаждането. Един приятел ще намине да ги види. Военната инфраструктура гостоприемно сгъстява своята площ.На масата се появяват красиви платнени салфетки и кафето мързеливо обвива в своя аромат новодошлия и майката. Разговорът подръпва оттук оттам места и събития останали в спомените. Тя не го пита „как си”, просто го изслушва. Изглежда, че посещението му не я вълнува толкова, колкото на него му се иска. Разочарован е. Остава му само да си измисли спешна работа за да си тръгне, но сякаш нищо подходящо не му идва на ум.

- Знаеш ли, тук е много гадно! Направо не знам как живеете! Аз, ако съм, направо бих се самоубил...

Тя се усмихва. В душата и зейва една пукнатина. Завинаги. Изпраща го. Грижливо изчаква да се обуе. Уверява го, че и е било приятно. И затваря вратата след него. Въздишката я стисва за сърцето, но точно в този миг в къщурката нахлуват няколко снежни джуджета:

- Мамо, дойдохме да ни направиш мекички! Ще ни направиш ли? Никой не ги прави като теб!

- Иха, какъв лагер! Хайде да играем! Ти с кои си? Айде да си със зелените...

Няколко майки идват да си потърсят децата. Не бързат. Сядат да си побъбрят. Разменят си рецепти, обсъждат плетки, уговарят се заразни женски неща. Споделят си. В шумното и в тясното.

Тази вечер зимните звезди в дългата и късна нощ помолиха вятъра да заличи стъпките в снега пред малкия дом, но вятърът изчаква жената да си влезе в къщи. С насълзени очи... Войниците спят.