Под притворената врата на шивашкото ателие до банкомата имаше няколко сухи листа, покрити със засъхнала кал, останала от снощния дъжд. На тревясалите плочки отпред се въргаляха касови бележки – кошчето беше сложено прекалено високо, уж за удобство. Беше увито в найлон, а отгоре – оранжева торбичка за смет. Под него дремеше сива котка с китайски очи, която примигна лениво, когато Златина се приближи.
Момичето пъхна картата на майка си в автомата и започна да натиска бутоните.
„Прилича на бебе – реши тя. – Кошчето, не котката, разбира се. Цялото увито, като какавида. Като всички нас напоследък. Имало е едно време шушлякови бебешки костюмчета „космонавти“, в които навличали децата – цели, от главата до петите, с качулка, цип отпред и в ярки цветове. И мама е имала такъв, разказвала ми е. Като огромни кукли неваляшки от тогавашния Съветски съюз – дундести и с ококорени очи. Кой ли би изхвърлил боклука си в нещо, което прилича на бебе и е на равнището на пъпа му? Повечето хора не си гледат ...