Тиха, ароматна и омайна  нощ.

Пищната и разсъблечена Луна

гали с нежна светлина Света.

Бавно от комина на къщичка с крака

кълба от цветен дим изплуват –

във форми на звезда, сърца,

и някой прилеп без крила, или

триглава, трътлеста ламя…

Спокойно е …и Вещерското дреме,

опънало в шпагат краката птичи -

тънки, дълги, а в края - свръх големи…

Помръдват пилешките кълки

и в такт с похъркването тръпнат.

Но…чу се писък - изсвистя метла

и вещерката Страст, позакъсняла

за седмичната сбирка долетя,

след дълги приказни вълнения,

развяла  прелестни коси,

със сластен поглед в ярките очи.

Магичната гора си дремеше,

замряла в плен вълшебен,

 а Вещерското се прозя –

до тук му беше и съня…

           Отминало бе времето на Хелоуин. Отминаха и онези светли денонощия и цветни дъхави моменти, които човеците наричаха „Коледа”  и „ Първа пролет”. Вярваха си хората – по Коледа, че се случват чудеса, а с „Първа пролет”, че полъхва аромат на копнежност по сбъдната мечта. Световете все така си съществуваха и въпреки своите различия си се чувстваха добре един до друг в Космическите си места. Щъкащите насам-натам същества, които ги изпълваха, въобще не ги вълнуваха…Все пак те бяха Светове, а не някакви си буболечки, изпълняващи заръки, правещи магии, ходещи на онова нещо, наричано „работа” ...

            И така…В час рутинен се наложи  да влязат нашите три, красиви, чудно палави вещерки, приличащи на щури и разкошни самодиви. Е, като е толкова спокойно дори и Вещерското скучаеше, та удряше по един дълбок сън, че да не е без хич…

В търбуха му, както винаги, присъстваха поне две от представителките на  Вещерското съсловие…Е, може би три, ако се броеше и старата  вещерка Грижовност. Не, че  тя имаше кой знае какви вълшебни способности, но вършеше доста полезни дейности, що се отнасяше до това да ти падне от небето някоя завивка в зимен ден, когато вещерът Мраз и верният му приятел Скреж  решаваха да превърнат всичко в галерия от изваяни статуи и белоснежни картини. Или пък, „Пуф!”  и някое облаче от небето ти изсипе пороен дъжд, ако се подпалиш без да искаш с някоя огнена магия…Е, това ставаше само ако дърпаш огнено змейче за опашката, но вещерките избягваха този вид забавление, стига да не ги налегнеше липсата на „пиянска скука”, тоест ако не се напиеха с еднородни по вид емоции. Разбира се, в сметките не влизаха прекрасната Любов и нейната по-мъдра сестра близначка Обич. Те не бяха чисти вещерки, по-скоро феи – чародейки, защото всеки докоснат от едната изведнъж придобиваше невидими крила, а всеки помилван от другата - сам си поставяше здрави, неразрушими от никого друг окови. Те си имаха къщичка - цветче на най-високото, най-широкото, най-старото и мъдро, чепато, упорито, инатливо и доста оглушало дърво в Магичната гора – Старецът  Живот. Никой не знаеше защо го наричат така, но пък то беше и единственото растение, което имаше една част голи черни клони, една част млади, току напъпили, една част вечнозелени и изпъстрени с цвят,  и една част обагрени в огнено-жълто и натежали от сочен плод…Казваха, че някога много отдавна една човечка си го представила така и го нарисувала на каменна плоча и оттогава Старецът си харесваше магичната визия и не даваше да му се продума за някакво изменение. Та…Странно си беше дори и за Магичната гора да има дърво с толкова цветна и разклонена корона и с различни по вид листа, но пък свикнали с чудатостите му магичните обитатели уважаваха и често се допитваха до него. Дървото нямаше нищо против някой от тях да се изкачи по клоните му или да слезе по корените ми в дебрите на Незнайното. Но, това е друга история и не и е дошло времето.

      В този така скучен момент от съществуването на Света на Магичната гора, Емоция си вееше с ветрило от опънати прилепски крила. От месец, така беше препила, че всяка крачка и тежеше и на метлата не летеше. За цикъл на една луна изпила бе бъчвонки десет, препълнени с емоции от горест, тъга, вина и срам човешки. Това, разбира се и дойде твърде много, но тя не слагаше „таван” и границите не познаваше – човек и вещерка в едно, бе взела всичко най-интересно от двата вида.

„Не ми понасят тези коктейли и сама си знам, но пусто гърло, а и с този хитър прилеп обзаложих се, та да изпия ги до дъно наложи се …” – така пред Медена лъжичка се оправда за своето пиянство тя.

       А Муза или нашата познайница Медена лъжичка, както винаги – и фина, и красива, прилежно наконтена сега устните си бе присвила:

- Аман от твоите облози! Скиториш, пиеш, а после метлата ти добре че е,  до тук да те извози. Кога ли нейде ще те метне, та ще се раздробиш…

            - Ех, Музе..Хлъц!…Защо тъгата и скръбта не са…Хлъц!... като онази розовата течност…

            - Ти за Любовта ли? Недей, че само тя и Обич липсват в антуража и тъй да знаеш, пиши ме напуснала без следа от екипажа. Като те знам, ще си направиш парти от розови емоции с примес от червени точици…

         - Ха така…Хлъц! За тях де… Хлъц! Сипят само по човеците…И онези…Хлъц! Ама добре си пълня после буренцата… От любов като си препия хич не тежа, а ставам толкова лека, че като стъпвам - летя. А тези ми ти бурета с тъга, така ми натежаха, че едва глава надигам. И моята „Хамърка” не ме ще такава…Пуста му, инатлива метла!

       - Метлата ти, наместо теб май има повече магични клетки! Не я мъмри, че в нощ безлунна, ще се намериш на земята на сочното си „Д…” с носле забито в прахоляка!

       - Да, да! Добре. Хлъц! Кога ли ще ми мине? – мърмореше си Емоция и  пръст насочен пред носа завъртя, забърза се ветрилото от прилепски крила да вее по – ритмично.

Свистенето, трополенето и странните звуци от сриващи се сажди и частици през стария комин, навяха нови мисли в главицата на  Медена лъжичка:

        - Ех, ето и сестрицата ни Страст! – провикна се радостно тя и забърза към отвора на камината. От там червени облаци извряха и посипаха разкошно русите къдрици на вещерката. След тези кълба в залата влетя и Страст. Дори не кихна от прахта, а просто преметна буйната си, сега наситено обагрена в червено огнена коса, запърха с мигли от звезден прашец и нацупи устенца, като росна розова пъпка преди изгрев.

     - Оу! Милите ми! Скучаете ли магически без мен! Я! Емоция, мила ми сестро, какъв е този странен цвят на иначе така чудната ти разноцветна коса? – Страст, чаровна и омайна приближи сладкото си чипо носле до лицето на странната, но пищна и чаровна полувещерка. – Бррр! Ама си препила с тежки емоции! Страстната ми омая чак се сгърчи от тази воня!

     - Добре си ни дошла, сестрице! – засмя се Медена лъжичка, - И аз това и обяснявах до сега, че толкова емоции от един вид не се пият наведнъж, но както  знаеш нашата сестрица обожава  емоционалната скорострелница, та…Емоция ли е? Ще се пие и това е.

Смехът на двете стройни красиви вещерки, накара Вещерското да подскочи и строево, като оловен войник да застане на един кокоши крак, а другият,вдигнат високо, опираше с пръст козирката на разкривения покрив. Капаците се разтропаха и залюляха ту насам, ту натам, сякаш прозорците се оглеждаха, откъде ще дойде височайшето посещение.

          - Е, поне се забавлявате с моето пиене и от вас струи по цветна емоция…- измърмори полувещерката, като почеса малкото си бледо носле.

- Остави! – махна с грациозност Страст и от бурния и смях остана само широката усмивка. – Не съм скучала нито за миг! Този човешки пролетен период ми се отразява великолепно на външността – младея, аленея и пращя от страстни аромати.

           - Я! – изхриптя Емоция, усетила прилив на вълнения, но още преди да продължи се строполи на пода от мястото си . Прилепското ветрило спря своя ритмичен ход и се наведе любопитно, за да види къде изчезна мърморещата полувещерка. Чу се хрущене и дъските на пода поддадоха. Емоция потъна и се стовари върху стари колби и бурета в подземието на Вещерското. Муза и Страст се закикотиха и заприхаха. А Вещерското отчете, че пак ще го преправят – този път не отвън, а отвътре. Рошавата глава на Емоция се подаде от процепа. Полувещерката държеше стара бутилка с блестяща розова течност.

          - Казах ти! – обърна се тя възмутено към Медена лъжичка, - Натежавам като се нацокам с такива тежки емоции, ама си намерих бутилчица розовко питие… - след това разклати победоносно шишето с дълго, ама много дълго гърло и с тапа във формата на сърце.

       - Хайде, идвай тук Емоция, че имам да ви разказвам! – подкани я смеещата се Страст. Полувещерката не чака втора покана, а излетя от процепа и тежко се стовари върху полицата на камината. Изкиха малкото прахоляк, отхлупи бутилката и гаврътна дълбок гълток:

         -Давай! – подкани тя сестрицата си и премлясна сладко с устни. Изведнъж, раздърпаният и вид се заглади, очите и засвяткаха, а страните и поруменяха. Магията на питието започваше да действа и надвива над тежките емоции. Е, та нали човеците  казваха, че клин клин избива, но все единия остава. В този случай, една емоция, емоциите променяше и овладяваше.

       - Така…- настани се сладко Страст върху широката маса, преметна мургавото си , дълго красиво краче върху другото, изправи рамене, като изпъчи гърди напред и започна да разказва. – Реших, че като се напия от човеците ще се прибера, но се отвях и видиш ли попаднах в Змейското. А там, събрали се да празнуват. Развихрих се и аз със ламите и змейовете. Та, то изпуска ли се такава страстна веселба?! Сами знаете, че при тях страстта е като при вулкан  - тече като лава и няма свършване. Отмаляла от танци и страстно вихрене реших, че ще се изпъна да подремна върху покрива на  една змейска пещера, но видиш ли пред входа и на диамантна маса седяха два змея – зелен и черен, говорят си и си цокат огнен шербет, а жените им лами приготвяха угощение в недрата на пещерата.

        - Ех, брате! – каза единият змей на своя приятел. – Не се ли плашиш, че жена ти е такава устатница? Все веселба и страст горят в очите и. Остави, че е от сивите лами, ала като се подпали, та…Да не си и насреща, а зад девет планини, че и десет равнини да си скрит. Пали тя всичко и това що гори, и това що не ще– чак аз се втрещих  какво да сторя, че да не се изложа.

        - Кой, моята ламя ли? Остави! – засмя се змеят черен. – Такава си е тя…Но пък е миличка, добра. Е, хвърля малко огън, жупел, но кой не би…То повече е дим при нея, че ако вземе и се разгори…Що види всичко ще изпепели! Не си я сменям, така да знаеш! Е, не е лесна, но на мен си ми е по размер, и с пищност, и с размах, и с огън в жилавия и стомах. Да, знаеш само, какви ги върши! То, беше преди две-три денонощия… Отидохме семейно с Гаргомелите в подземието „Разкошие”.

       - А знам го.. На онези магове кръчмето.  Зная и Гаргомелите. А как е той? Неговата още ли не му е изскубнала всички жълти люспи? – прекъсна своя приятел зеленият змей.

       - Е, знаеш ги. – разсмя се черният и вихрушка от сажди се надигна, но бързо стихна. Двамата помълчаха малко, сякаш да се ослушат дали техните лами не идват и отново заговориха, -  Та, моята нагиздена, наконтена и с аромат нафъскана, върти бедра, насам –натам… - започна отново черният змей, - Ама ти си я знаеш, такава и породата, когато трябва се весели от душа, когато е необходимо ще ти подаде една лапа, а когато е подивяла от яд, може и някой връх на опашка да изядеш…

Зеленият и черният се спогледаха и пак се разсмяха.  – продължи да разказва вещерката Страст.

      - Еха! – подскочи Емоция след поредния гълток розово питие…- Давай нататък! Тази ламя  е тъкмо по вкуса ми!

      - Емоция! – разсмяха се другите две вещерки, но и Муза подкани Страст да продължи разказа си:

      - Та пийваме, хапваме и се веселим. – продължи да разказва черният змей на своя събеседник. – Моята нали е обемна и всичко и е в „излишък”, както сама казва, та Гаргомел подушил, че един маг се прехласва по нея. А моята ламя - хич и не и дреме – върти си снагата, пийва си питието и от време на време ми лепва някоя сочна, че да не забравям какво ще има след като се приберем в пещерата…Така де…Само се надявах да не срутим пак комина, че работа ще ми се отвори за трети пореден път…Не го срутихме, ала доста шум вдигнахме след това, та се разправях и с гарваните в Змейския лес. Не можали да спят, казват…Аман, змей да не може спокойно да показва любовта към ламята си! Пфу!

        - А! Тук те разбирам, приятелю! Питаш ли ме мен с тези пет змейчета. Все прехапвам езика си, че да не вземат да се разбудят… - прибави и зеленият. Двамата отпиха от горещата напитка и заклатиха глави в съпричастие един с друг.

      - Но, давай, давай нататък преди да са се появили ламите ни, че ще има да чакам края на историята ти..

    - Така. Сега моята ламя с жената на Гаргомел излязоха да се разтъпчат…Не им знам разтъпкването, то на толкова игра, ама излязоха де..Та Гаргомел ще си върже врата на фльонга от извиване все в посоката към изхода. Гледа, гледа, а после ми вика:” Слушай бе, един маг тука след твоята се е лепнал. Давай да ставаме, че да ги видим какви ги вършат!” А аз му казвам: „ А, седи си спокойно ти! Моята ако има проблем, който и сама не може да реши ще се появи, а иначе,  дай да пием за този маг, че дано ламите ни не го насолят с огнени искри.”

И така седим си и си пийкаме. Нашите се появиха, пийнаха си от чашките и на кръшняка, пак да чупят снаги. После пак навън и пак същото. Ала аз моята си я знам, с първото влизане се беше начумерила, с второто хитро пламъче гореше в очичките и, с третото като настъпен озъбен крокодил се смееше, а магът последният път като невестулка влезе в кръчмето и повече не излезе след нашите жени.

           - Е, че какво е станало? – запита зеленият змей.

     - Е, нищо. Обичайното, което може да стане ако дразниш щура ламя. Моята не обича патартии…Казва, че си има начин да се избегнат, но стига отсрещната страна да загрее по-бързо на къде ще лизне огънят. И в този случай без патартии мина, но чак го съжалих магът му с маг. Да вземе да издебне моята като ходи да се отвъглява от застинала лава и да и прави предложения за звездни и вълшебни страстни нощи. Веднъж го избутала и не му отвърнала. Втори път просто му казала, че си има змей да си прави вълшебни рандевута, ама онзи нагъл и с високо мнение за способностите си на любовник, да вземе да и каже: „ А, остави го твоя ! Не струва, щом до сега не те е прибрал в пещерата и не си под него.  Пробвай с мен и ще видиш ти дали муцунката навън ще си подадеш!” Е, това му била и грешката. Ламята ми не и дреме да я обиждат, ама е много докачлива да подценяват собствеността и, сиреч мен. На третия път взела, че нежно и сластно му отговорила,така, както си знае само тя, просто защото магът продължавал да се опитва да я погали и опипа пред нужновъгларника:

         - Съгласна съм! Ще те пробвам, но трябва да изпълниш нещо много просто…- и магът щастлив и със запалена страст в очите се съгласил, а моята ламя уточнила:

        - Я иди ей там на нашата маса и помоли черният змей…Да, същият онзи големият и смръщеният…Та, на него му кажи, че благоверната му ламя те праща да те научи какви звездни и  вълшебни нощи обичам аз и като минеш обучението, тогава ела че се предлагай да те пробвам

            - Стига бе! – зеленият змей се катурна назад от смях. – Ама е устатница твоята!

           - Е, какво да я правя, грижовно-страстна е и е кротичка като мишле, но стига да не и лазиш по опашката. Тогава оголва зъбки и дере, та бърка надълбоко!

В този момент се появиха двете лами и разговорът леко промени тона си. – не спираше да говори вещерката Страст.-  Ама да бяхте видели какви лами бе ! Добре, че не съм змей! Да си знаеш, ние вещерките нищо не сме пред тези хубавици! Страст ти ръсят, та пушек се вдига и от девет планини и през десет равнини ще да ги усетиш тези им вълнения.

        - Хлъц! – издаде се Емоция, мушнала празното шише в джоба на мантията си и грабнала под мишница метлата си „ хамърка”…

         - А ти на къде така? – подозрително я изгледа Муза.

     - Хлъц! Не ми давате да пия от избата на  чародейките Любов и Обич, та ще отскоча до Змейското. Може да ми излезе късмета, я с някой сочен маг, я с някой страстен змей… - и след това надкрачи метлата и се втурна през вратата на Вещерското. Къщата побърза да зейне, че да не се налага да и сменят пантите наедно с дъските от пода. А страст и Медена лъжичка се закикотиха. И двете бяха наясно, че след посещението на Емоция при змейовете и маговете и двата вида щяха да изискат забрана за вещерки на тяхната територия, поне за сто години напред, ако не и за повече. Магичата гора прошумоля: 

"Страстта гори с любовен пламък,

и пепелища са след нея,

и не прерасне ли любов във обич,

насред черно огнище сърцето

в  дим от сълзи ще линее.

Любов навързва две сърца,

но Обич сплита им душите,

и феи-чародейки те са заради това,

даряват със крила мечтите."

**********************************************************************************

Свързани разкази за вещерките:

https://otkrovenia.com/bg/proza/veshterski-razdumki

https://otkrovenia.com/bg/proza/veshterski-vylneniya