ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Настъпваше топлата московска нощ, а наоколо е светло. Небето беше с цвят на портокал, а сенките към основите на сградите се обливаха в ултрамарин.

   Белоруската гара! Ескалаторът ме изхвърли от змийското си тяло. Краката се понесоха към автобусната спирка. А там “очеред”, ред не като нашия. По навик се спуснах към отворената врата на рейса, но множество ръце и намусени погледи ме върнаха на края на опашката.

   Чувствата ми на долния етаж ме устремиха към двете нули. Наоколо - ни кост, ни вест от тях. Пребягах към ултрамариновата сянка и отдъхнах с облекчение. Чак сега се загледах в екрана на светналите отсреща прозорци, там сенките се гонеха и изчезваха през стените. Нещо ме грабна за яката и бодна в гърба. Глас от ада ми заповяда на руски:

- Живота или портфейла? – Не виждах притежателя на гласа, но почувствах острието на нож да гъделичка страха и ребрата ми. Мислите, като компютърна програма, наскачаха по невроните на мозъка. Парите съм скрил, а другото - на босия цървулите. Правя се на луд и питам:

-Какво искаш, взел те чорт, откуда деньги? Я булгар, гост Русия! – продължих на един руско– български език. Ако ме чуеше учителката, жив щеше да ме оплаче.

   Моя език вземаше добра позиция с жестовете, които правех. Обясних, че е редно той да почерпи. Ако иска, да натисне с ножа. Ще развали коженото яке. С готовност го метнах върху раменете му. Отново го помолих да почерпи водка по руска традиция, нали съм му гост.

   Под немитата от месеци на пластове коса блеснаха сини  очи от студен метал. Те се преобърнаха в почуда и на дъното им улових искрица доброта:

- Мама своя, дяволите да ме вземат. Какъв е този мой късмет да попадна на голтак? Ръцете горе!

   Лапите му на горила плъзнаха по всяка точка на опънатото ми тяло. Обискът бе пълен. Заоглежда ме като гърмян заек, а аз настоявам на развален руски: “Ти човек ли си или куче? Пие ми се! Почерпи! Другия път аз черпя!” Злите очички засвяткаха като на невестулка:

- Якето е мое! Давай да пием, у стария бляд все ще се намери нещо.

   През две улички от една врата излизаше на кълба тютюнев дим. Едвам намерихме две празни места до отрупаната със стъкленици маса. С якето под мишница, той взе от бара две изцъклени, като очите на мъртвец, чаши. В тях се плискаше като пяна тъмно бяла течност. Звънът от чашите бе знак за раздяла с моето яке:

- Ну! Наздарове! - Течността се плъзна с ряз в гърлото му. Залудува гълтачът с адамовата ябълка. И край. Цъфна лицето му. Сякаш с магическа пръчка изчезна злобата. Горилското му лице стана даже красиво.

   Навдигнах чашата си. “О ужас”! Триста мравки наведнъж ми заръфаха стомаха. Устата ми застина отворена. Вътре - пещ. Опулих се към оплюто от мухи огледало. Там светиха очите ми като улични фенери. Ту се явяваха, ту изчезваха прекрасните ни образи. Почувствах приятелската ръка на раменете и моето яке.

Спрягахме майките, жените и дяволите. Мътната течност

режеше като нож. След всяка глътка стомахът се приготвяше за следващата. След четвъртия залп водка, омекналите ми крайници, поддържани от моя нов приятел, ме водеха към автобусната спирка за дяволското “Шосе Каровина”.

   Силната му десница не ме оставяше дори в рейса. Летяха край нас сгради и дървета, покланяха се паметници, мяркаха се коли. Сякаш гледах филм. Само напевният  глас до мен ме успокояваше, че ще ме пази от всички московски бандюги.

   Пръсках се от гордост. Приятел станах на крадеца. Пих от неговото питие, върнаха ми якето и ме охраняваха като скъпа персона.

   Нощта си отиваше, утрото идваше отпреде усмихнато. Летяхме по московските улици и не вярвах на очите си, че съм жив и здрав след нощното приключение.