Гущерът влезе в хола, препъвайки се, понесъл огромен поднос, отрупан с чаши чай и казанлъшки понички, произведени от Дънкин Донътс.

            Това е най-добрият чай, който изобщо може да се намери наоколо. - съобщи той на Данъчния с мазна, угодна усмивка. - Реколта още от преди новата ера.

            Данъчният отпи и премлясна като опитен човек.

- Мда... потвърди той. Даже е прокиснал и има фин послевкус на блато. Точно такъв го обичам.

            Гущерът се зачерви от удоволствие. От поне час правеше всичко по силите си да благоразположи Данъчния. И най-вече правеше всичко възможно да заобиколи някои наболели въпроси с непринуден, светски разговор.

            Двамата с Данъчния седяха около малка стъклена, кръгла масичка точно до френския прозорец и бъбреха напосоки.

            - Какво мислиш за радиоактивността? - попита Гущерът.

            - Радиоактивността?! - премигна Данъчният - Не е ли това онази малка сладурана, която миналата седмица стана мис Свят в Шоуто на Слави? - Напоследък новините бяха все такива, а той обичаше да чете само за данъците.

            - Радиоактивността е нещо като бомба - атомна - опита да поясни Гущерът, който беше завършил 1-ви клас и то цели 3 пъти.

            - А, да! Бомбите. - схвана Данъчният - Синоптикът каза по телевизията, че над Африка ще паднат няколко, но над нас нямало да падат.

            - Защо? - изненада се Гущерът. Не беше чувал синоптиците да казват това.

            - Над нас времето ще е слънчево, защото сме в слънчевата система - Данъчният обясняваше с отегчена физиономия. Омръзнало му беше да обяснява на тъпите данъкоплатци най-обикновени и елементарни неща. И тук се почувства близо до въпроса, заради който всъщност бе дошъл на гости у Гущера:

            - Хубаво е, когато има система. Обичам системата. Нали работя за нея? - и пошавна строго с дебелите си като опашка на язовец вежди. - Хаосът е ужасен.

            - Като казваш „хаос“ и тутакси се сещам за моята любима жена Хилда, която го обожава - отчаяно се бореше Гущерът да отложи неизбежното.

            - Хилда е добра жена - поразмекнат Данъчният остави чашата чай и бръкна пазвата си, откъдето извади пура. Облегна се назад в плетения стол, наслаждавайки се на слънчевия приятен следобед.

            - Беше! - поклати тъжно глава Гущерът, чието настроение беше по-скоро облачно.

            - Че тя умря ли? - понадигна се Данъчният с разочаровано лице.

            - Не, но вече не е много добра. Даже никак. Напоследък много нервничи.

            - Защото не ù даваш това, от което има нужда - поклати глава Данъчният и в гласа му се промъкна укор.

            - Давам ù хапчета за нерви, всичко каквото трябва ù давам. - засегна се Гущерът и размърда сърдито опашка.

            - Но тя може би няма нужда от хапчета за нерви, а от друго. - загадъчно се подсмихна Данъчният.

            - Докторът каза какво ù трябва. Давам ù, каквото каже той. Освен това докторът каза, че ù влияят магнитните бури. - разпали се Гущерът.

            - Интересно, но наистина има такова нещо, а едно време бяхме чували само за хормонални бури при жените. - При тези свои думи, Данъчният стана и започна да се разхожда неспокойно из хола. Запали пурата си. Пафкаше важно и все по-важно. Гущерът беше непушач и проклетият дим го задушаваше, но не смееше да си признае пред Данъчния. Той просто го гледаше и се чудеше какво ще му се случи по-нататък. Данъчният изведнъж спря да се разхожда:

            - Слушай, с теб сме много добри приятели. Знаем се от деца, нали?

            - Гущерът кимна мълчаливо.

            - Знаеш какво правеше, когато бяхме деца, нали?

            - Гущерът пак кимна.

            - Е, нищо в нашето приятелство не се е променило. - Данъчният издуха огромен облак дим от пурата си и загледа очаквателно. Гущерът стана без да каже и дума, отиде до един шкаф и извади пачка намачкани пари, вързани с ластик. Подаде ги на госта си, който ги прибра там, откъдето преди това бе извадил пурата. На тръгване, Данъчният потупа Гущера по гърба:

            - И предай много поздрави на Хилда - смехът му беше зловещо гърлен. - Тя е добра и щедра жена.

            - Предай ù ги сам. – измърмори Гущерът. - Знаеш къде да я намериш. Нали? - въпросът прозвуча малко коварно.

            - Е, не се сърди, де - пак се изхили Данъчният и се прокашля нервно. Проклетите данъкоплатци още шаваха и имаха желание за живот. За какви се мислеха, изобщо?

            Гущерът го изчака да изчезне надолу по улицата и се върна в мазето да дозарие Хилда. Поне едно негово нещо Данъчният повече нямаше да притежава, а и Докторът каза, че Хилда трябва да се пази от магнитните бури. Закопана на два метра в мазето със сигурност нямаше да ù влияят на здравето повече.