Телефонът звънеше... Вдигнах слушалката и чух гласа и да казва:
- Ела веднага до нас, ако не дойдеш, аз тръгвам...
Отговорих механично:
- Добре... Как съм стигнала до тях и сама не разбрах. Посрещна ме с много обич и състрадание, което се четеше в очите й. Премахна снопчето коса, паднало и закрило зрението ми, погали ме по главата и рече:
- Повиках те да ти дам козе мляко да му занесеш. Сигурна съм, че помага - каза, а очите й се напълниха със сълзи.
- А защо умират хората? - попитах.
Тя мълчеше. И двете знаехме, че той умираше. Диагнозата бе потвърдена от няколко лекарски екипа...
Милият, всеки ден ми повтаряше, че дните му са преброени, че аз трябва да продължа и без него напред. Сигурен беше в синовете си, те няма да го изложат...
- Не искам да те слушам! - крещях и оставах в безтегловност, не знаех на кой свят се намирам. - Не се предавай, чуваш ли ме, не предавай и мен, трябва да вярваме, разбираш ли? Понякога стават и чудеса!
Тя сновеше като совалка от тях до нас и обратно. Мъкне ...