Телефонът звънеше... Вдигнах слушалката и чух гласа и да казва:

- Ела веднага до нас, ако не дойдеш, аз тръгвам...

Отговорих механично:

- Добре... Как съм стигнала до тях и сама не разбрах. Посрещна ме с много обич и състрадание, което се четеше в очите й. Премахна снопчето коса, паднало  и  закрило зрението ми, погали ме по главата и рече:

- Повиках те да ти дам козе мляко да му занесеш. Сигурна съм, че помага - каза, а очите й се напълниха със сълзи.

- А защо умират хората? - попитах.

Тя мълчеше. И двете знаехме, че той умираше. Диагнозата бе потвърдена от няколко лекарски екипа...

Милият, всеки ден ми повтаряше, че дните му са преброени, че аз трябва да продължа и без него напред. Сигурен беше в синовете си, те няма да го изложат...

- Не искам да те слушам! - крещях и оставах в безтегловност, не знаех на кой свят се намирам. - Не се предавай, чуваш ли ме, не предавай и мен, трябва да вярваме, разбираш ли? Понякога стават и чудеса!

Тя сновеше като совалка от тях до нас и обратно. Мъкнеше козе мляко, плодове, зеленчуци, билки, светена вода и какво ли още не... На нея винаги можеше да се разчита, но в случая имаше една подробност - не беше Господ.

 В къщи телевизора работеше денонощно. Слушахме зашеметяващи истории за постиженията на медицината, но за съжаление не засягаше нас. Аз се хванах като удавник за сламка в едни дискове на Кашпировски. След дисковете почвахме кръстословиците, една след друга, вечер след вечер... И  ни дума повече за нас.

Когато спеше, аз драсках, драсках и изливах душата си върху купища  листове. Една нощ краят настъпи...

     ... И отново бях у тях. Черното шалче потрепваше около шията ми, а тя ме прегръщаше, галеше шалчето и ми говореше като на малко момиченце.

- В живота доброто и злото вървят ръка за ръка. Всеки край е едно ново начало - чувала си го нали? Сега ще те заведа при козичките и ще видиш, че няма да можеш да се откъснеш от тях... Пак някакъв сценарий е измислила...

- Ще ти покажа как се дои мляко с ръце, без доилен агрегат... Гледай и си трай, после ще говорим.

 Направо онемях от гледката пред мен. Седнала на трикрако столче, екипирала се с панталон и престилка, привързала косите си с бяла забрадка, с грейнало от доброта и нежност човешко лице, изведнъж ми заприлича на приказна героиня. Назове името на козичката, измие и вимето, и докато трае процедурата не спира да и говори. Обича животните не по-малко от хората...

За първи път след сполетялото ме нещастие се почувствах малко по-иначе. Явно моята приятелка, освен с подкрепата, с която ме даряваше, ми действаше и успокоително...

- Как да ти се отблагодаря?

- За какво?

- Как за какво, затова, че докато преминавах през Ада ти беше все около мен.

- Ааа, това ли било? Ами... ще ми напишеш разказ, знаеш колко много обичам Елин Пелин.

- Не ще мога чак толкова, Елин Пелин е класик - майстор на късия разказ, но въпреки всичко ще напиша твоят разказ. Ще бъде по преживян действителен случай.

 За първи път усетих, че се усмихвам...