Проправяйки си път през един шипков храст, който за малко да остави драскотини по ръцете ми от грубата си ласка, пред очите ми се разкри удивителната гледка. Напълниха се с наситено маслено зелено, повърхността на езерото беше като огледало за множеството от дървета, които го обграждаха и бяха извити към него, сякаш, за да се поклонят пред тайнствената му красота или може би, за да задоволят нарцистичното си чувство. Отразяваха се в спокойните му води и всичко беше така мистично и носталгично, че създаваше неудобство, сякаш си нахлул в интимното пространство на някого. Що за чувства предизвиква природата понякога... Огледах се, тук сякаш беше пусто, но всъщност... Безброй птички, накацали по дърветата като листа обличаха голите им клони и така бяха заглъхнали и замръзнали неподвижно, сякаш с горделивост наблюдаваха реакцията в погледа-заслепението от тази мълчалива, убийствена красота. Усмихнах им се и почувствах, че и те ми се усмихват. Не бързах за никъде, исках да отдам дължимото въ ...