posh` (Таня Атанасова)
267 5344
9.04.2010 г., 21:27 ч.

Пробуждане 

  Проза » Разкази
741 0 12
2 мин за четене

Проправяйки си път през един шипков храст, който за малко да остави драскотини по ръцете ми от грубата си ласка, пред очите ми се разкри удивителната гледка. Напълниха се с наситено маслено зелено, повърхността на езерото беше като огледало за множеството от дървета, които го обграждаха и бяха извити към него, сякаш, за да се поклонят пред тайнствената му красота или може би, за да задоволят нарцистичното си чувство. Отразяваха се в спокойните му води и всичко беше така мистично и носталгично, че създаваше неудобство, сякаш си нахлул в интимното пространство на някого. Що за чувства предизвиква природата понякога... Огледах се, тук сякаш беше пусто, но всъщност... Безброй птички, накацали по дърветата като листа обличаха голите им клони и така бяха заглъхнали и замръзнали неподвижно, сякаш с горделивост наблюдаваха реакцията в погледа-заслепението от тази мълчалива, убийствена красота. Усмихнах им се и почувствах, че и те ми се усмихват. Не бързах за никъде, исках да отдам дължимото възхищение към природата. Постлах на тревата одеалото, което носех и се излегнах, отправяйки поглед към лазурното пролетно небе, което си играеше палаво с фантазията ми и ваеше всякакви приказки от облаците. Затворих очи и се върнах пак на онази зелена поляна от детството ми, изпъстрена с аромата на лайка, две безгрижни хлапета, проснати на земята, без да се тревожат за дрехите си, без да се тревожат за нищо. Мечтаехме толкова цветно и диво, нямахме време дъх да си поемем. Крояхме с наслада бъдещи лудории, докато не ни погъделичка някоя малка гадинка, буболечка, протестираща за наглото ни нахлуване в дома и. Ние подскачахме, смеехме се като луди и забравяхме. Лесно заспивахме, уморени от дългия ден, профучал край нас, с нетърпение се будехме... С хъс и без страх се катерехме по натежалите от плод клони на черешата в задния двор, късахме си узрелите до черно плодове и ги ядяхме без да си направим труда дори да ги измием. Връщайки се назад се чувствам така жива и щастлива, както не съм била сякаш от сто години. Нещо пърха в мен, стопля ме  до ядрото на всяка клетка. Лек ветрец подрежда по свое предпочитание косите ми и отварям очи. Усетих прилива на желание да започна с работата. Подготвих статива с чистото платно, боите, четките...

Това се оказа най-сполучливата ми и харесвана картина досега. Радва се на голяма популярност. Само аз знам, че не успях да пресъздам дори и наполовина това, което онзи пролетен ден подари на сетивата ми...



© Таня Атанасова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??